Нощем с белите коне
Шрифт:
— Как се чувствуваш? — попита той.
— А ти?
— Малко съм неспокоен. Макар че Димо е факир в тия работи.
Факир, който превръща едно живо същественце в разпокъсана и мъртва плът. Криста замълча. И на двамата не им се говореше. Сашо усещаше, че трябва да й каже нещо, да я окуражи, но просто не намираше сили. Нейният вид сякаш запечатваше устата му, макар че така хубаво се преструваше на спокойна. Слава богу, болницата не беше далече, след няколко минути колата спря пред входа й.
— Знаеш къде ще те чакам — каза младежът. — Докато дойдеш.
— А ако не дойда? — запита тя едва чуто.
— Глупости! — отвърна той. — За толкова години не е имал нито един
Кой знае дали беше вярно, изобщо не беше го питал.
— Страх ме е — каза тя.
— Всички се страхуват — отвърна той. — Пък после забравят. Тони е направила досега десетина.
— Тони! — каза тя с отвращение. — Знаеш ли как ме успокои?
И тръгна внезапно към болницата, като зъзнеше. Младежът остана на мястото си леко объркан, може би бе забравил да й каже нещо важно? Не, нищо не бе забравил, освен дето не я целуна. И как да я целуне, като тя бе потеглила така внезапно. Той продължи с колата и сви на първата пряка. Сега трябваше да се въоръжи с търпение и да чака. Това е всичко, другото ще остане лош спомен. Имаше някакъв вестник в джоба си, но му се струваше някак скверно да го чете сега, докато тя там ще си дере гърлото, от страх главно. И нека му бъде за урок тоя кошмар. Всичко се плаща на тоя свят и е глупаво човек да купува на цена, която нито може, нито желае да плати.
А наоколо животът си течеше все тъй делнично и обикновено. Някаква жена мъкнеше мрежа със спанак, деца от близкото училище се биеха с чанти по главите, мълчаливо и яростно, без да гъкнат. Между другото доста добре се прицелваха, само от време на време се чуваше — пух, пух! Малко черно котенце, което се бе покатерило на оградата, ги наблюдаваше със спокойно злорадство — така им се пада на тия теглячи на опашчици. Някакъв старик с бастун изскочи от близкия двор и разгони малките зверове.
Струваше му се, че не е минал и четвърт час, когато Криста внезапно се появи. Изглеждаше смъртно бледа, очите й бяха като подивели. Той побърза да отвори вратата.
— Свърши ли?
— Свърши! — възкликна тя с ненавист. — Просто избягах.
— Как тъй — избяга?
— Ами тъй!… Те искаха да ме обръснат!
Надали друг път би казала тая грозна дума, но сега бе възмутена от дъното на душата. Сашо просто не можеше да повярва на ушите си.
— Та какво от това?
— Как — какво? Аз да не съм проститутка?
Той усети как за миг просто се задави от ярост. Но успя да се овладее все пак.
— А ти какво чакаше? Под прозореца да свири военна музика?
Те се ненавиждаха и двамата в тоя миг, макар че до вчера се бяха обичали или поне се бяха лъгали, че се обичат.
— Засрами се! — изшептя тя.
— Аз мисля, че ти трябва да се засрамиш! — отговори той сухо. — Ангажирах човека, той обеща да се погрижи за тебе като за никой друг.
Май че нищо подобно не бе обещал. Само бе измърморил с пълни уста във „Видинска среща“: „Не бой се, аз изгрибам по десетина тенджери на ден. Ще калайдисам и твоята, хич няма и да усети!“
— А защо не ми каза, че е толкова млад?… Как тъй ще ме бръснат пред него?
Това беше вярно, наистина. Но нито за това, нито за другото бе изскочила като вятър от операционната. Просто се бе изплашила. Просто бе побеляла от ужас, като бе видяла изварените във ваната инструменти. Дори насън не подозираше, че е толкова слаба и малодушна, че толкова малко кураж има в сърчицето й, за което винаги бе смятала, че е голямо като море.
— Ти си ужасно безотговорна! — каза той, като все още не вярваше съвсем, че всичко това наистина се бе случило. — На тебе човек за нищо не би могъл да разчита.
— А ти си просто нахален егоист! — отвърна тя.
И побягна по улицата. Той я настигна бързо с колата, но маневрата не успя. Тя се обърна и побягна в обратната посока. Той паркира бързо и затича след нея. Но точно на ъгъла на главната улица тя повърна, неочаквано и спонтанно като в сладкарницата преди няколко дни. Сашо спря нерешително. Тя скри лице в шепите си и изтича като сляпа, изчезна мигновено зад ъгъла. Сашо разбра, че е безсмислено да я гони повече, това означаваше да я засрами до смърт. Стоеше прав, с празна глава, не знаеше дори накъде да поеме. Котето на стобора го гледаше с примижали безучастни очи. Тия глупаци, хората, са такива, никога не знаеш какво могат да направят на тоя свят. Току виж, че запратил някой камък по него. Сашо най-сетне тръгна към колата си, котето се успокои. Никога не се бе чувствувал така зле, даже и при смъртта на баща си. Знаеше, разбира се, че в живота ще му се случат много беди и нещастия. Но не знаеше, че могат да бъдат толкова грозни и безсмислени. Влезе бавно в колата и именно тогава забеляза, че е забравила чантата си. Някак несъзнателно я отвори, може би от желание да се докосне до нещо нейно. Бяха пижамка на розови цветчета, пантофки, одеколон, четка за зъби. И три чифта гащички — бели и сини. Всичко му се стори наредено много прилежно, с някаква мила надежда може би, с увереност, че, ще прескочат тоя фатален праг. Но ето че нищо не прескочиха и даже напротив. Седна съкрушен на мястото си, потегли на задна скорост вместо на предна, но повече бели не станаха.
Криста се върна у дома си, без да разбере по какви улици е минала. Дори не плачеше, само хапеше до болка посинелите си уста. Майка й излезе да й отвори с позеленели пръсти, защото тъкмо боядисваше преждата. Видът на момичето не подсказваше нищо хубаво.
— Какво стана? — запита тя. — Защо се върна?
— Скарахме се…
Скарали се — явно при тях нещата вървяха зле. Като влязоха вътре, Мария запита колкото се може по-безразлично:
— И за какво се скарахте?
— За нищо — отвърна тя. — Просто се скарахме.
Беше ужасно бледа на всичко отгоре, погледът й бе едва ли не трескав. Седеше неподвижно на мястото си, дори не мигаше. Изглежда, че не е било съвсем обикновено скарване, може би се бяха разделили. Тая мисъл като че ли й донесе някакво смътно облекчение. По-добре да мълчи и да не пита повече. В тоя миг Криста стана и се затича към банята. Когато се върна, майка й каза:
— Май че не е само скарването…
— Не е — отвърна момичето с някакъв неузнаваем глас.
И подробно й разказа всичко, което се бе случило напоследък. Не гледаше в майка си, говореше тихо и монотонно, от време на време си поемаше дъх, сякаш изкачваше някаква безкрайна стръмнина. Тоя път не скри нищо. Но го разказа така, както сама го разбираше и чувствуваше. Сашо не беше представен като Синята брада, в разказа й прозираше по-скоро някакъв безсърдечен и студенокръвен тип, който не се интересува от нищо друго освен от себе си.
Мария дълго мълча, макар че нищо от нейния външен вид не издаваше чувствата й. Сега тя разбираше, че от всичко най-важно е да запази спокойствие — поне пред дъщеря си. И заради нея.
— Нищо страшно не е станало! — каза тя най-сетне. — Важното сега е да се съвземеш. И да не извършиш нещо непоправимо.
— Маминко, не искам да остана тук!… Нека отида някъде. Искам да съм сама, да поразмисля.
— Не е проблем… Най-малкото — ще те пратя при леля ти.
— Добре — каза тя.
Но не беше чак толкова добре — там в никой случай нямаше да бъде самичка. Леля й се забавляваше с нея като с коте.