Нощем с белите коне
Шрифт:
„Нещастна, много нещастна! — мислеше момичето. Може би най-нещастният човек в нейния род, най-самотният, най-изоставеният.“ Ако събере кураж, може би ще отиде, ще я види. Но надали би събрала кураж. Лицето й сигурно е заприличало на стара паяжина, очите — на угаснали въглени. Колата леко бягаше по стръмните завои към Калофер. Още никой не знаеше, че в това малко, притиснато в гънките на планината градче след десетина дни ще се реши съдбата на всички. Отминаха го, без да спрат. И защо да спират, като нямаха там никакъв близък, дори никакъв познат човек.
7
След
Мария не се съмняваше в силите си, съмняваше се само в смисъла на целите. Какво всъщност трябваше да постигне? Ето това не знаеше!… Щастието на дъщеря си? Но в какво се състоеше то? Беше безпомощна да отгатне. Нейните баби бяха съвсем на ясно по тия работи — щом забременее мома, трябва веднага да се ожени, тъй че детето да се роди горе-долу по сметките на съседите. Но дълбоко в себе си Мария не беше сигурна, че това е най-добрият изход. И може би недовиждаше в цялата тая история собствения си майчин егоизъм, единствения най-чист на света. Тя просто се страхуваше да не загуби дъщеря си, да не остане съвсем сама на тоя хладен и недружелюбен свят.
Още на другия ден потърси човека, който според всички заслужаваше най-голямо доверие — вуйчото на оня млад нечестивец. И на телефона наистина се обади приятен мъжки глас, малко тих, но много любезен. Тя се изненада в себе си, не го очакваше от един толкова важен и известен академик. Съвременните хора просто не умеят да бъдат любезни, поне колкото бащите си, самото време ги прави някак припрени и нетърпеливи.
— Господин професоре, на телефона е майката на Криста.
— На Криста? — попита професорът леко учуден. — Много се радвам.
Изглежда, че наистина се радваше, не заради самата нея, непознатата жена, а заради Криста навярно. Но и това бе много хубаво.
— Мога ли да дойда за малко при вас?
— Ами разбира се. Когато ви е удобно.
— Бих предпочела веднага — каза тя.
— Да не се е случило нещо неприятно?
— Не мога да ви обясня по телефона.
— Добре, заповядайте… Ще ви чакам — отвърна той.
И така, за пръв път след цяло десетилетие може би, в кабинета на академик Урумов влезе непозната жена, наистина немлада, дори в неговите собствени очи, но хубава и приятна. Седеше в по-далечното от двете кресла, коленете й бяха прибрани, краката леко скръстени на глезените. Нямаше нужда да казва, че е майката на Криста, той го бе разбрал от пръв поглед. Мария нямаше никаква представа колко печелеше с това в очите му. И може би по съвсем друг начин би я видял, ако не познаваше дъщерята. Много мила жена, деликатна и малко стеснителна. Това бе първото му впечатление. Навярно Мария би се учудила, ако можеше да надникне в мислите му. Бе свикнала да мисли за себе си, че е чисто и просто деловита и енергична жена. Несъмнено умна и интелигентна — бе прибавил към всичко друго след половин час. Но началото на самия разговор бе много остро и шокиращо.
— И с какво мога да ви услужа? — запита той.
Наистина бе готов да услужи с всичко, което бе по силите му.
— Точно вие — с нищо за съжаление. Исках само да ви кажа, че ни очакват приятни или неприятни събития, зависи как ще ги оцените.
— Във връзка с нашите деца? — попита той, без да очаква нищо особено.
— Да, във връзка с тях. От лекарски преглед се е оказало, че Криста е бременна. Но това никак не се е харесало на вашия племенник.
Академикът трепна едва забележимо и се облегна назад. Мисълта му усилено работеше, на една вълна при това, на която никога не се бе упражнявала.
— Само детето ли е проблемът? — запита той най-сетне.
— Изглежда, че не — отвърна тя.
— Лошо, ако е така — каза той едва чуто.
Наистина не очакваше такава новина, тя бе извън мислите му. И в крайна сметка извън жизнената му практика. Само веднъж неговият покоен зет бе пристигнал у тях доста пиян, с дамаджана домашно вино и суджуци от дива свиня, за да извести, че му се е родил син. Самата бременност за него бе останала неизвестна.
— Аз съм виждал няколко пъти дъщеря ви — каза Урумов. — Тя е прекрасно момиче. И не мога да си представя, че някой може да бъде на друго мнение.
— И аз — като майка, разбира се.
— И според вас — какво се е случило?
Тогава Мария му разказа всичко, което знаеше. Мъчеше се да се придържа към фактите, да не му натрапва собственото си мнение. Но като се придържаше само към фактите, тя сама не разбираше в какво се състои вината на младежа и каква помощ всъщност търсеше от вуйчо му. Урумов я слушаше много внимателно. Когато най-сетне свърши, той стана и излезе на вратата на хола.
— Ангелина!
Сестра му сякаш изскочи безшумно като хлебарка изпод бюфета.
— Ангелина, направи, моля ти се, две кафета.
— Сега — каза сестра му.
— Нямаше нужда от кафе — обади се неловко Мария, когато той отново седна на мястото си. — Аз пия много рядко кафе.
— И аз. — Той погледна към вратата и добави с понижен глас: — Може би знаете, че е майка на Сашо. И ми помага на домакинството.
— Да, знам — кимна тя.
Той се усмихна едва забележимо.
— Тъй, че е редно да я видите. В края на краищата с нея ще ставате роднина, с мен — по-малко.
— А тя знае ли нещо? За връзката им, искам да кажа.
— Почти нищо.
— Така е по-добре.
— Мисля, че напразно се страхувате. Според мен Сашо е много почтено момче. Аз не допускам, че…
— Не бива да ме разберете криво! — прекъсна го малко нервно Мария. — Не става дума за почтеност. Тя е достатъчна, наистина, за да се роди дете. Но съвсем не е достатъчна за един истински брак.
— Да, разбирам! — каза академикът.
Той помисли малко, после добави:
— И все пак трябва да поговоря със Сашо. Струва ми се, че цялата тая история е някакво глупаво недоразумение.