Обикновен гений

Балдачи Дейвид

Обзета от сляпа ярост, Мишел сви юмруци. Тялото й се стегна.

— Я се погледни — кротко отбеляза Хорейшо. — И в момента кипиш от гняв. Усещаш ли колко бързо кипваш, Мик? Само от няколкото думи, които ти казах. Верни, но все пак само думи. На това му се вика загуба на самоконтрол. Искаш да ми видиш сметката, нали? Да, да, знам, че е така. Излъчва го всяка молекула на тялото ти. По същия начин си искала да убиеш онзи нещастник в бара. С тази разлика, че тогава си пожелала първо да се самоунищожиш, а после —

когато яростта ти е станала непоносима — си се нахвърлила върху избран напосоки противник. В момента обаче си трезва и студена като камък. Но попадаш в плен на яростта и единственото ти желание е да ми откъснеш главата. На това му викам влошаване. Какво ще последва? Може би нов пристъп на ярост, предизвикан от погледа на случаен минувач? Или от някой, който, без да иска, те е блъснал в метрото? Може би няма да харесаш миризмата на някого? Всичко опира до вътрешната ярост, Мишел. Яростта, която трябва да овладееш още сега.

— А ако не искам? — глухо попита тя.

— Губиш. Печелят демоните. Изборът е твой.

Мишел се върна на мястото си с бавни, почти незабележими движения.

Хорейшо я наблюдаваше втренчено. Очите й останаха заковани в пода, по шията и раменете й пробяга лек тик.

— Не знам какво искаш от мен! — Гласът й прозвуча глухо и колебливо.

— Мога да проявя лекомислие и да ти кажа истината право в очите — въздъхна той. — Не действам така. Искам да разговаряме, Мишел. Това е всичко. Искам да ти задавам въпроси и да изслушвам отговорите ти, но преди всичко искам да разговаряме. За теб, за живота ти. Ще можеш ли?

Изтече цяла минута в мълчание. Вкопчени в страничните облегалки на стола, кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение.

— Добре — промълви най-сетне тя. Гласът й премина в шепот.

— Шон вероятно ти е казал, че ходих да видя къщата, в която си живяла, когато си била шестгодишна.

— Да.

— Поговорих си с една жена на име Хейзъл Роуз. Помниш ли я?

Мишел кимна.

— Защото тя те помни много добре. Следила е кариерата ти. Помоли ме да ти предам, че много се гордее с теб. — Хорейшо замълча за миг, но Мишел не реагира. — Хейзъл ми разказа как си й ходила на гости заедно с другите деца от квартала и сте пиели чай. Спомняш ли си?

— Не.

Хорейшо продължи да я наблюдава, чудейки се дали да продължи. За разговори като този наръчници нямаше. Той често следваше вътрешното си чувство, ръководейки се от езика на тялото на пациента и надявайки се, че го е разчел правилно.

— Хейзъл спомена и за оградата от прекрасните розови храсти, които сте отглеждали на двора — подхвърли той.

При тези думи тялото на Мишел изведнъж омекна, сякаш някой бе дръпнал шалтера на сърцето й. В първия миг му се стори, че ще припадне. Но тя тръсна глава, изправи гръб и глухо промълви:

— Баща ми ги беше засадил.

— Точно така. Като подарък за рождения ти ден. Но някой ги е изсякъл.

— Хлапета, които искаха да отмъстят на баща ми за нещо.

— Това е само едно от възможните обяснения.

Мишел отново се вцепени, но очите й останаха забити в пода.

— Хейзъл забелязала промяната у теб. Помниш ли на какво се дължеше тя?

— Как да

помня, след като съм била едва на шест?

— Но помниш розовите храсти. Помниш, че баща ти ги е засадил, а някой ги е изсякъл.

— Може би на шест години съм извършила брутално убийство, за което не желая да си спомням! — остро отвърна тя. — Това задоволява ли любопитството ти?

— Пак ли се връщаме към конфронтацията? — кротко попита той. — Надявах се, че миролюбивият разговор ще прогони агресивността ти поне за десетина минути. Мимоходом ще отбележа, че рядко прибягвам до него.

В погледа й се появи неподправено любопитство.

— А защо го прилагаш точно с мен?

— Защото усещам, че те изпускам, Мишел — тихо отвърна той. — Никак не ми се ще да стигнем до точката, от която връщане няма.

— По дяволите, Хорейшо! — избухна тя. — Аз съм тук, работя, мисля, помагам на Шон и на онова момиченце, което в момента има огромна нужда от помощ! Това нередно ли е? Кажи ми, толкова ли съм лоша?

— На този въпрос можеш да отговориш единствено ти.

За миг му се стори, че в очите й проблясва влага, но в следващия те отново станаха твърди като камък.

— Знам, че се опитваш да ми помогнеш — въздъхна тя. — Шон също. Знам, че имам проблеми. Опитвам се да се справя с тях и същевременно да работя.

— Това е похвално. Но докато работиш, ти загърбваш проблемите си. Напълно ги игнорираш.

— Твърдиш, че на шестгодишна възраст съм се променила, а? — премина в нападение Мишел. — Но на практика животът ми не се подреди чак толкова зле. Печелил ли си олимпийски медал? Бил ли си ченге? Охранявал ли си президента? Аз съм била всичко това. А някога спасявал ли си човешки живот? Аз съм го правила, и то няколко пъти.

— Не казвам, че животът ти се е подредил зле. Постиженията ти наистина са забележителни. Но аз говоря за бъдещето ти. Тревожи ме самоунищожителното ти поведение. Опитвам се да ти обясня, че в даден момент ще трябва да платиш сметката.

Мишел бавно се изправи.

— Нима искаш да кажеш, че всичко, което съм направила досега, е свързано с някаква случка в детството ми? — присви очи тя. — На мен ли го казваш?! — Последните й думи преминаха в крясък.

— Не аз — поклати глава Хорейшо. — Ти го каза!

В следващия момент Мишел просто изчезна — точно по начина, по който го правеше Виджи. Стъпките й заглъхнаха по посока на изхода. Миг по-късно изръмжа мотор, последван от свистене на гуми по чакъла.

Хорейшо разтърка слепоочията си, излезе навън и яхна големия харли. Този път беше твърдо решен да не я изпуска.

52

— Мисля, че задължително трябва да ти пазя гърба, Шон — промърмори шериф Хейс, докато управляваше личния си автомобил към Уилямсбърг.

— Няма как да стане, защото Уитфийлд и горилата му знаят как изглеждаш — поклати глава Шон.

— В такъв случай ще изпратя някой от заместниците си. Съгласен съм с Мишел, че Уитфийлд не е от хората, които ще позволяват някой да задиря жена му.