Обикновен гений
Шрифт:
90
През следващите три дни Шон отново беше принуден да стои неподвижно прав или клекнал. Храна почти не получаваше, чашата вода беше единственото, което го поддържаше жив. Преживя процедурата в ковчега още три пъти. Ледени струи вода или бой с палки го изваждаха от унеса, а в килията му пускаха оглушителна музика, която продължаваше с часове. Оголени кабели не му позволяваха да се доближи до нара и до определени части от стените. В крайна сметка беше принуден да се свие в един от ъглите. Страхуваше се да помръдне.
Дойде в съзнание два часа след поредната процедура в ковчега, вдигна глава и се огледа. Беше изгубил представа за времето. Не помнеше откога е тук: дни, месеци или години. Мозъкът му беше изключил. Вратата се отвори и той се разрида, вцепенен от ужаса на предстоящите изтезания.
— Здравей, Шон — каза Валъри. — Готов ли си вече да бъдеш добро момче?
Той не беше в състояние дори да повдигне глава.
— Твоята приятелка се оказа по-твърда — подхвърли Валъри. — Не успяхме да я разплачем.
— Къде е Мишел? — бързо вдигна глава той.
— Не е твоя работа, ревльо.
Заковал поглед в арогантното лице и изправената стойка на Валъри Месълайн, Шон усети как страхът го напуска и на негово място се появява бясна ярост. Опря ръка на стената, за да запази равновесие, после се стрелна напред и я сграбчи за гърлото. Искаше да я убие, да изцеди от това отвратително същество цялата му арогантност и превъзходство.
Тъмничарите го откъснаха от нея и го запратиха в ъгъла на килията. Валъри беше отстъпила до отсрещната стена и се опитваше да върне самообладанието си, но в очите й имаше страх. Макар и малка, тази победа му се стори изключително сладка.
Опря гръб на стената и започна да се надига.
— Имаш синини по шията, Вал — насмешливо подхвърли той. — Ще се наложи да изкараш няколко сеанса в онзи ковчег. Чувал съм, че ги оправя единствено липсата на кислород. Ако междувременно не се задушиш, разбира се…
— Не знаеш какво те чака! — изсъска тя. — Това досега ще ти се стори песен!
— Къде е Мишел?
— Вече ти казах, че трябва да мислиш само за себе си!
— Тя е мой партньор и приятел. Но ти май нямаш понятие от такива неща. — Очите му се насочиха към един от надзирателите — младеж с късо подстригана руса коса и мускулесто тяло. — Момче, гледай да не ядосаш дамата, защото като нищо ще те обяви за шпионин и ще те побърка от изтезания!
Младежът не отговори, но в сините му очи се мярна сянка на безпокойство.
Шон отново се обърна към Валъри.
— Къде е Мишел? — изкрещя той и сам се учуди на силата на гласа си.
— Виждам, че се налага да те обработим още малко — хладно процеди тя.
— Имам приятели в ЦРУ и съм абсолютно сигурен, че никой не те е упълномощил за това, което вършиш! И за което рано или късно ще гниеш в затвора!
— Вършаси работата! — отвърна Валъри. — А ти си враг на тази страна. Враг и предател, който проникна в секретна база на правителството!
— Господи! Не мога да повярвам на
— Разполагаме с доказателства, че си участник в нелегална мрежа за разпространение на наркотици!
— На това вече няма как да не повярвам, защото го чувам от твоята уста!
— Когато приключим тук, ще ни разкажеш всичко, което искаме да знаем.
— С изтезания можете да изтръгнете от мен каквото пожелаете, но то няма да промени истината!
— И каква е тя?
— Че ти си побъркана! — отсече той.
Валъри се обърна към тъмничаря и хладно нареди:
— Преминете на следващото ниво и го притиснете здраво!
Преди той да отвори уста, на вратата се появи мъж в цивилен костюм, придружен от двама въоръжени пазачи.
— Какво търсите тук? — остро попита Валъри.
— Изпраща ме Иън Уитфийлд — отвърна човекът с костюма. — Трябва да ви предам заповедите му.
— Уитфийлд не може да ми заповядва!
— Сигурно, но един друг човек може — рече мъжът и й подаде лист хартия. Шон внимателно следеше лицето й, докато четеше заповедта. Беше абсолютно наясно какво се случва. Жената пред него току-що бе поела ролята на жертвения агнец според класическия сценарий на Вашингтон. Сценарий, който е ясен на всички служители на сигурността в страната, но не и на обикновените граждани.
Валъри мълчаливо сгъна заповедта и я пъхна в джоба си.
Единият от въоръжените мъже пристъпи към нея, обърна я с гръб към себе си и й щракна белезниците. Миг преди да бъде изведена, тя се обърна и погледна Шон, който нямаше никакво намерение да пропуска шанса от размяната на позициите.
— Не е зле да си осигуриш най-добрия адвокат в тази страна, госпожо! — каза с висок и ясен глас той. — Защото ще имаш много голяма нужда от него!
91
На следващия ден Шон и Мишел бяха транспортирани по въздуха до частна клиника, в която те бяха единствените пациенти. Нямаха представа къде се намираха, тъй като персоналът категорично отказваше да отговаря на въпросите им. В замяна обаче получиха наистина първокласно медицинско обслужване. След четири дни на системи, продължителен здрав сън и две седмици хубава храна, придружена от прецизно дозирани физически упражнения, те почти успяха да се възстановят.
През цялото време ги държаха разделени, отказвайки им всякаква информация един за друг. В крайна сметка Шон не издържа, вдигна един стол над главата на уплашената сестра и изумения санитар и заповяда да го отведат при Мишел.
— Веднага! — неистово изрева той.
Когато влезе в стаята й, Мишел седеше на леглото и гледаше навъсеното небе отвъд прозореца. Усетила присъствието му, тя се обърна, скочи и се хвърли в прегръдките му. Останаха дълго така — треперещи, здраво вкопчени един в друг.
— Те не ми казаха нищо за теб! — разплака се Мишел.
— Аз дори не знаех дали си жива — заекна от вълнение той. — Но вече всичко е наред. Оцеляхме, а Валъри е арестувана.