Обикновен гений
Шрифт:
Той стана и изтупа прахта от дрехите си.
— А сега е твой ред, господинчо — заяви с престорена строгост Мишел и разтърси детето. — Име, чин, служебен номер!
Момчето страхливо я погледна и Мишел изведнъж усети, че все още държи пистолета си в ръка.
— Уф, извинявай — направи гримаса тя и побърза да го прибере в кобура. — Хайде, започвай веднага. Какво търсиш тук?
— В такава къща лесно можеш да пострадаш, синко — обади се Шон.
— О, ние често идваме тук, но никой
— Тайна стая, а? — поинтересува се Шон, надничайки през процепа. — Как успяхте да я откриете?
— Брат ми Теди я откри, когато беше малък. Сега е мое владение. Всичките стари къщи имат тайни стаи.
Шон хвърли кос поглед към Мишел. После извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.
— Благодаря, синко.
Хлапето хукна навън, а те го последваха и седнаха на каменната пейка край входа.
— Значи ще търсим тайната стая на Бабидж Таун, а? — прошепна Мишел.
— Аха.
— А защо, ако мога да попитам?
— Да се намираме на работа. А ако наистина се окаже, че в Бабидж Таун действат шпиони… — Шон замълча, оставяйки изречението си недовършено.
— Те ще използват именно тази тайна стая, така ли? — довърши вместо него Мишел. — И от нея ще изпълзяват за тайните си нощни мисии? О, я стига!
— Какво ти е известно за Кемп Пиъри?
— Казах ти горе-долу всичко, което знам.
— В интернет няма нищо особено, освен няколко стандартни публикации.
— Това изненадва ли те?
— Човекът, който ме посрещна на летището, каза, че по време на Втората световна война базата била собственост на Военноморския флот и там се обучавали тюлени. След войната я напуснали, но през петдесетте години отново се върнали, прогонвайки всички местни.
— Кои всички?
— В околностите е имало две градчета: Магрудър и още едно, на което не помня името. Предполагам, че къщите още стоят.
— Но какво общо има това с разследването?
— Нищо — призна той. — Просто гимнастика на ума, докато ми хрумне нещо по-съществено.
— Като говорим за нещо по-съществено, нека те попитам, откъде Райвест е познавал Мънк Тюринг?
— Отначало твърдеше, че не го познава много добре, но когато си пийнахме, каза нещо интересно.
— Какво?
— Веднъж двамата ходили на риба, някъде нагоре по реката. Били с малка лодка и си пиели бирата просто защото не очаквали да уловят нещо.
— И?
— По едно време Мънк погледнал към Кемп Пиъри и казал: „Не е ли ирония на съдбата, че онези там пазят най-големите тайни на света?“
— А защо го е смятал за смешно? — въпросително го погледна Мишел.
— И Райвест го попитал същото, но Мънк замълчал.
— Не виждам с какво може да ни помогне
— Аз не познавам Мънк Тюринг, но имам чувството, че той не е бил от хората, които говорят празни приказки. Хайде, тръгваме.
— Къде?
— Преди малко ти споменах, че в интернет има съвсем малко публикации за Кемп Пиъри.
— И какво от това?
— Автор на две от тях е човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч — едно градче наблизо. Издател е на местния вестник и има славата на най-добрия местен историк. Според мен единствено той може да ни предложи повече информация за Кемп Пиъри.
Мишел се плесна по бедрото и бавно се изправи.
— Саут Фрийман, Мънк Тюринг, Чамп Полиън? Що за шантави имена са това, по дяволите?
47
Арч се оказа съвсем малко градче с един-единствен светофар и няколко магазинчета по главната улица, по средата на която минаваше отдавна изоставена железопътна линия, наподобяваща белези от шевове върху отдавна зараснала рана. Редакцията на „Магрудър Газет“ се помещаваше в едноетажна тухлена сграда, която плачеше за ремонт. Ръждясала табела на входа гласеше, че там е седалището и на Историческото дружество на Магрудър.
— Защо вестникът не се казва „Арч Газет“, след като се издава в градчето Арч? — попита Мишел, докато паркираше джипа.
— Имам своите съмнения, но по-добре да попитаме добрия стар Саут — отговори неопределено Шон.
Посрещна ги надхвърлил шейсет чернокож дългуч с изпито лице и посребрена брада. От тънките, напукани устни стърчеше запалена цигара.
— Саут Фрийман — протегна им ръка той. — Получих телефонното ви съобщение. Уверявам ви, че сте попаднали на най-подходящото място, след като проявявате интерес към историята на региона.
Влязоха в малкия офис, задръстен от метални шкафове и две очукани бюра, върху едното от които блестеше нов компютър. По стените имаше увеличени фотографии на местните забележителности, включително една сателитна снимка на Кемп Пиъри, под която висеше табела с надпис: АДЪТ НА ЗЕМЯТА.
— Виждам, че сте запален почитател на най-голямата разузнавателна централа в страната — посочи надписа Шон.
— Че как иначе? — сви рамене Саут. — Държавата отне бащините ни къщи и ни изрита на улицата.
— Сторили са го военните, а не ЦРУ — поправи го Шон.
— Военните, флотът, ЦРУ — все тая. За мен всички те са представители на Империята на злото.
— Прочетох статиите ви за Кемп Пиъри — смени темата Шон.
— Не сте имали кой знае какъв избор, нали? — отбеляза Саут, смачка цигарата си в пепелника и веднага запали нова. Мишел прогони с ръка облаците тютюнев дим над главата си.