Обикновен гений
Шрифт:
Изтече цяла минута в мълчание. Вкопчени в страничните облегалки на стола, кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение.
— Добре — промълви най-сетне тя. Гласът й премина в шепот.
— Шон вероятно ти е казал, че ходих да видя къщата, в която си живяла, когато си била шестгодишна.
— Да.
— Поговорих си с една жена на име Хейзъл Роуз. Помниш ли я?
Мишел кимна.
— Защото тя те помни много добре. Следила е кариерата ти. Помоли ме да ти предам, че много се гордее с теб. — Хорейшо замълча за миг, но
— Не.
Хорейшо продължи да я наблюдава, чудейки се дали да продължи. За разговори като този наръчници нямаше. Той често следваше вътрешното си чувство, ръководейки се от езика на тялото на пациента и надявайки се, че го е разчел правилно.
— Хейзъл спомена и за оградата от прекрасните розови храсти, които сте отглеждали на двора — подхвърли той.
При тези думи тялото на Мишел изведнъж омекна, сякаш някой бе дръпнал шалтера на сърцето й. В първия миг му се стори, че ще припадне. Но тя тръсна глава, изправи гръб и глухо промълви:
— Баща ми ги беше засадил.
— Точно така. Като подарък за рождения ти ден. Но някой ги е изсякъл.
— Хлапета, които искаха да отмъстят на баща ми за нещо.
— Това е само едно от възможните обяснения.
Мишел отново се вцепени, но очите й останаха забити в пода.
— Хейзъл забелязала промяната у теб. Помниш ли на какво се дължеше тя?
— Как да помня, след като съм била едва на шест?
— Но помниш розовите храсти. Помниш, че баща ти ги е засадил, а някой ги е изсякъл.
— Може би на шест години съм извършила брутално убийство, за което не желая да си спомням! — остро отвърна тя. — Това задоволява ли любопитството ти?
— Пак ли се връщаме към конфронтацията? — кротко попита той. — Надявах се, че миролюбивият разговор ще прогони агресивността ти поне за десетина минути. Мимоходом ще отбележа, че рядко прибягвам до него.
В погледа й се появи неподправено любопитство.
— А защо го прилагаш точно с мен?
— Защото усещам, че те изпускам, Мишел — тихо отвърна той. — Никак не ми се ще да стигнем до точката, от която връщане няма.
— По дяволите, Хорейшо! — избухна тя. — Аз съм тук, работя, мисля, помагам на Шон и на оновамомиченце, което в момента има огромна нужда от помощ! Това нередно ли е? Кажи ми, толкова ли съм лоша?
— На този въпрос можеш да отговориш единствено ти.
За миг му се стори, че в очите й проблясва влага, но в следващия те отново станаха твърди като камък.
— Знам, че се опитваш да ми помогнеш — въздъхна тя. — Шон също. Знам, че имам проблеми. Опитвам се да се справя с тях и същевременно да работя.
— Това е похвално. Но докато работиш, ти загърбваш проблемите си. Напълно ги игнорираш.
— Твърдиш, че на шестгодишна възраст съм се променила, а? — премина в нападение Мишел. — Но на практика
— Не казвам, че животът ти се е подредил зле. Постиженията ти наистина са забележителни. Но аз говоря за бъдещето ти. Тревожи ме самоунищожителното ти поведение. Опитвам се да ти обясня, че в даден момент ще трябва да платиш сметката.
Мишел бавно се изправи.
— Нима искаш да кажеш, че всичко, което съм направила досега, е свързано с някаква случка в детството ми? — присви очи тя. — На менли го казваш?! — Последните й думи преминаха в крясък.
— Не аз — поклати глава Хорейшо. — Тиго каза!
В следващия момент Мишел просто изчезна — точно по начина, по който го правеше Виджи. Стъпките й заглъхнаха по посока на изхода. Миг по-късно изръмжа мотор, последван от свистене на гуми по чакъла.
Хорейшо разтърка слепоочията си, излезе навън и яхна големия харли. Този път беше твърдо решен да не я изпуска.
52
— Мисля, че задължително трябва да ти пазя гърба, Шон — промърмори шериф Хейс, докато управляваше личния си автомобил към Уилямсбърг.
— Няма как да стане, защото Уитфийлд и горилата му знаят как изглеждаш — поклати глава Шон.
— В такъв случай ще изпратя някой от заместниците си. Съгласен съм с Мишел, че Уитфийлд не е от хората, които ще позволяват някой да задиря жена му.
— Май не му пука дали жена му хойка. Останах с впечатлението, че дамата не е за пръв път в онзи бар.
— Да, ама той вече те знае. Ако те види с нея, веднага ще реши, че го шпионираш.
— Но той едва ли допуска, че познавам жена му. В случай че изпрати горилата си или се появи лично, ще се направя на изненадан и веднага ще се оттегля.
— Нима вярваш, че подобен номер ще мине при човек като Уитфийлд? — изненадано го погледна Хейс.
— Вероятно не — призна Шон. — Но ако имаш по-добра идея, казвай! А и изобщо не съм сигурен, че ще я заваря в онова заведение. Като нищо ще излезе, че просто си губим времето.
— Но дори тази Месълайн да знае нещо, откъде-накъде ще го сподели с теб?
— Е, не съм съвсем новак в това упражнение. Мисля, че умея да измъквам информация от хората.
— Но нали каза, че първия път не се е получило нищо?
— То си беше за първия път.
— Наистина ли вярваш, че Уитфийлд има нещо общо със смъртта на Мънк и Лен?
— Мънк намери смъртта си на територията на базата, а Уитфийлд прави всичко възможно да ни отстрани от случая. От същото място някой стреля по мен. Пак там се приземяват самолети с изключени светлини.