Остров Тамбукту
Шрифт:
– Ако подводницата е на приятелска страна, ще помогнем на моряците да си набавят прясна вода за пиене и плодове и тогава - сбогом, Тамбукту! Но не завинаги, разбира се. Аз обикнах тоя райски кът и мисля пак да се върна един ден, само че не сам...
– Сигурно с английски войници и с няколко свещеници? - подхвърлих аз.
– Защо с няколко? - усмихна се Смит. - Свещениците са по-скъпи от войниците. Един свещеник е достатъчен, а войниците трябва да бъдат повечко...
– Рибата още в морето, а вие й режете лука - спомних си една нашенска поговорка.
– Лъжете се - възрази Смит, като се ухили насреща ми. - Рибата е вече в тигана. Тоя остров ще принадлежи на английската Корона.
– А защо да не принадлежи на жителите, които го населяват?
– Защото не го заслужават. - И като посочи неколцината туземци, които бяха наблизо, плантаторът продължи: - Аз съм уверен, че тия нещастници ще се чувствуват много по-добре като поданици на Англия, отколкото на друга някоя държава.
– Защо мислите тъй? - полюбопитствувах аз.
– О, това е толкова просто нещо! Представете си, че тук дойдат японци. Нима ще ги сравните с нас, англичаните?
– А защо не? Аз не виждам някаква особена разлика...
– Не виждате разлика? Ах, да! Аз забравих, че вие еднакво мразите и японците, и англичаните.
– Лъжете се, сър. Аз еднакво обичам японците и англичаните и еднакво мразя колонизаторите, били те японци или англичани.
– Напразно - каза Смит. - Ние сме за демокрацията, а японските завоеватели са фашисти.
– Да, и в името на вашата демокрация вие поробихте част от Африка и Арабия и цяла Индия с нейния четиристотин-милионен народ. Не, сър. Каквото и да говорите, на магарето му е безразлично кой ще му слага самара.
– Никак не е безразлично! - възрази Смит. - Защото освен самар има и камшик.
– А след камшика - нож. Аз не съм ходил в Индия, но зная, че там има паметници на английски генерали, които са клали индийския народ в името на същата тая ваша демокрация.
Смит беше готов да избухне, но бързо се овладя и каза примирително:
– Ако продължаваме така, пак ще се скараме. А тъкмо сега аз не искам да се карам с вас.
– Защо?
– Защото сте ми нужен. Да, да, не ме гледайте тъй. Аз зная какво приказвам. Вие ще ми бъдете свидетел...
– Свидетел?
– Да, свидетел. Ще потвърдите пред капитана на тази чужда подводница, че ние със Стерн сме първите бели хора, които са стъпили на острова.
– Но какво значение има това? - учудих се аз.
– Сега ще ви обясня. Да предположим, че тази подводница е неприятелска, например японска. Ако японците дебаркират войски и окупират острова, Англия на законно основание ще може да се намеси и да изгони японците.
Аз гледах плантатора изумен. Учуди ме това, че той търсеше "законни основания" за "намесата" на Англия срещу Япония в един момент, когато двете страни бяха се хванали гуша за гуша.
– Личи си, че не сте дипломат - снизходително се усмихна Смит. - Помните ли какво стана, когато Япония нападна Пърл Харбър, преди да обяви война на Америка. Целият свят се възмути от това пиратско нападение. Веднъж спечелила общественото мнение на своя страна, Америка се почувствува с развързани ръце и се намеси във войната. Така че случаят с Пърл Харбър беше добре дошъл за американците.
– Нима Америка нямаше да се намеси във войната, ако японците не бяха нападнали нейната крепост? - попитах го аз.
– Извинете, сър, но аз още веднъж трябва да ви кажа, че не сте дипломат. Всяка война започва много време преди да загърмят оръдията. Тя се води между пропагандния апарат на двата враждуващи лагера за спечелване на общественото мнение. Разбира се, и без случая с Пърл Харбър Америка щеше да се намеси във войната - в това няма никакво съмнение. Тя търсеше повод и нетърпеливите самураи сами й го тикнаха в ръцете.
– И Хитлер нападна Съветския съюз внезапно, без да подготви общественото мнение - възразих аз.
– Хитлер се главозамая от успехите си. Него само усмирителната риза ще го оправи и ми се струва, че тя се тъче сега в Москва. Но нека се върнем на първия въпрос. Съществува един стар закон, който гласи, че всяка ничия земя принадлежи на оная държава, чийто поданик пръв я е открил и пръв е стъпил на нея.
Колкото и да е чудно това, в думите на Смит имаше логика.
Аз си спомних споровете между Португалия и Испания преди повече от четиристотин и петдесет години, когато те са били най-могъщите морски държави в света. Те се карали помежду си за всеки новооткрит остров, където и да се е намирал той, дори и след като папата разделил земното кълбо на две части и дал западното полукълбо на Испания, а източното - на Португалия. Още тогава бил установен тоя хищнически принцип: плячката е на този, който пръв я сграбчи в ноктите си. За четиристотин и петдесет години светът коренно се промени, дори и лицето на земята не е същото, само колонизаторите си останаха същите. Впрочем не може да се каже, че са съвсем същите. И те се промениха, промени се и техният "принцип". Сега плячката не е на оня, който пръв я хване. Ако се появи друг, по-силен хищник, той отнема плячката от първия. Такъв е законът на джунглата, възприет от колонизаторите.
– Така е, сър - продължи Смит, като дъвчеше края на пурата си. - Остров Тамбукту принадлежи на Англия, защото английски поданици първи са стъпили на него.
– Грешите, сър - възразих аз. - Остров Тамбукту принадлежи на България.
– Какво? - опули очи Смит и престана да дъвче пурата си.
– Да, той принадлежи на България, защото аз пръв стъпих на него. Капитанът доплува до брега след мене, а вие, мистър Смит, излязохте на брега много по-късно.
Смит ме загледа втренчено, с отворена уста, сякаш искаше да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно. След това се изсмя:
– На България? Ха-ха! Вие сте комик, сър! Просто ще ме уморите от смях. На кой край на земното кълбо се намираше вашата България? Отдавна не съм разгръщал картата и забравих това, макар че някога имах петици по география. Доколкото си спомням, вие граничите с някакво блато и дори имате флота, нали така? С какви морски сили раз полага вашата... хм... България?