Остров Тамбукту
Шрифт:
– Но това е безумие! - повтори Смит.
В гласа му звучеше отчаяние. Той преглътна и се изкашля - вероятно искаше да каже още нещо, но се въздържа.
– Аз казах каквото имаше да казвам - твърдо заяви капитанът. - Има ли смисъл да тъпчем на едно място? За последен път ви питам: Ще ми дадете ли ключа от зеления сандък?
– Не! - рязко извърна глава Смит. Капитанът го изгледа враждебно:
– Добре, аз ще разбия сандъка!
И той тръгна към селото.
Главатарят, който досега търпеливо слушаше разговора между Смит и Стерн, повторно ми каза, че ако "тоя пакеги" не даде пушките доброволно, той ще ги вземе със сила. Казах му, че капитанът ще ги донесе, и той се успокои.
И наистина след малко Стерн пристигна с петима туземци, които донесоха пушките и зеления сандък.
– Последен път ви питам - ще дадете ли ключа? - обърна се капитанът към плантатора.
– Не!
С един удар на брадвата, която беше донесъл, Стерн разби сандъка. Той беше пълен с патрони. Туземците грабнаха пушките. Мнозина от тях бяха стреляли по-рано и имаха известен опит.
През това време подводницата беше пуснала котва и гумени лодки с въоръжени моряци се приближаваха към брега.
Стрелците заеха позиция зад скалите и в крайбрежните храсти. Лодките наближиха брега. Японците приготвяха своите автомати. Те бяха десет души - по пет във всяка лодка. Между тях имаше един офицер - той си личеше по облеклото. Наистина те бяха много самонадеяни, щом с такива нищожни сили смятаха да излязат на брега. Казах на туземците да не стрелят без моя заповед. А когато лодките се приближиха Достатъчно, за да могат да ме чуят моряците, станах прав и им извиках на английски да спрат.
– Ако желаете да преговаряте с нас, нека излязат на брега само двама души без оръжие - извиках аз.
– Няма какво да преговаряме! - обади се офицерът на развален английски език. - Искаме да ни предадете острова без бой. Иначе ще ви унищожим до крак!
– Назад! - извиках аз и гръмнах във въздуха. Исках японците да разберат, че и ние имаме огнестрелно оръжие и не се шегуваме.
Това подействува. Моряците обърнаха лодките и едва след като се отдалечиха от брега, откриха огън. Ние им отговорихме. Тогава от подводницата загърмяха двете оръдия. Снарядите избухваха безразборно по брега, но никого не удариха.
Огънят от двете оръдия се пренесе в селото. Няколко колиби пламнаха. Смит изтича при мен и извика отчаяно:
– Прекратете съпротивата, безумци! Това е самоубийство! Вие не познавате японците! За един убит свой войник те ще избият хиляди диваци! Дигнете бяло знаме!
Не му отговорих. Като видя, че никой не го слуша, Смит избяга към селото.
Двете оръдия стреляха непрекъснато и замлъкнаха едва когато лодките стигнаха до подводницата и моряците се качиха на борда. В селото и на няколко места в гората пламнаха пожари.
– Победихме ги! - извика Боамбо.
Кимнах му с глава. Не му казах каква сила са японците с техните оръдия, с автоматите и картечниците. Не исках да го плаша. Нека вярва, че сме ги победили. Вярата в победата сама по себе си е вече половин победа.
От няколко села пристигнаха хора и съобщиха на Боамбо, че през нощта голямата лодка на пакегите обиколила острова, пускала светкавици и гръм и запалила няколко колиби в Калио. Нищо друго. Японците никъде не се опитали да излязат на брега. Това показваше, че те са избрали нашия залив като най-удобно място за десант. Но защо прекратиха стрелбата? Нима се уплашиха от нашите десет пушки?
Целият ден мина тихо, само пожарите напомняха за нападението, но скоро и те угаснаха. Подводницата леко се люшкаше в далечината като символ на нещастието.
Към обед дойде Зинга и каза на баща си, че Арики искал да говори с него. Първожрецът избягал в планината заедно с другите жители на селото, но като видял, че голямата лодка не изпускала вече светкавици и гръм, върнал се в своята колиба. При него бил и Смит.
Боамбо изгледа строго дъщеря си и й каза веднага да се върне при другите в планината.
– Не се сърди, набу - тихо каза Зинга. - Арики ме изпрати. Той иска да говори с тебе.
– Кажи на Арики да ме остави на мира!
Никога Боамбо не беше разговарял тъй грубо с дъщеря си. Но той се сърдеше не на нея, а на първожреца. Намерил време да го вика на разговор тъкмо сега, когато се решаваше съдбата на племето...
– Иди виж какво иска тоя изкуфял старец - обърна се към мен Боамбо. - Кажи му, че не мога да оставя стрелците. Ако има да ми казва нещо важно, нека дойде тук.
Тръгнахме със Зинга към селото. Тя беше разтревожена. Ужасни хора са пакегите от голямата лодка! Изгорили няколко колиби, запалили гората... Добре, че хората избягали в планината и никой не пострадал... Лоши пакеги... Искат да изгорят острова. Дали ще успеят? Дали ще победят племето?
– Няма да го победят! - уверено казах аз.
– Няма ли? Много добре! Но ти се пази, Андо! Пази се да не те убият...
Като стигнахме колибата на Арики, ние се разделихме:
Зинга отиде в планината, а аз влязох при първожреца.
Заварих го легнал на нара. До него беше седнал Смит с подгънати крака и със скръстени на гърдите ръце. Той във всичко подражаваше на Арики, като мислеше, че с това ще му угоди. Щом влязох, плантаторът се нахвърли срещу мен:
– Защо не оставихте японците да излязат на брега? Защо проливате напразно кръвта на хората? Кой ви даде това право?
– За каква кръв говорите, сър? Няма нито един убит...
– Все едно, племето няма да устои срещу оръдията и картечниците на японците. Защо не обясните на главатаря какво очаква племето, ако не се предаде без бой?