Остров Тамбукту
Шрифт:
– Мога ли да ви бъда полезен с нещо? - попита ме той на английски.
– Дайте ми този старец - кимнах с глава към Арики. - Той не може да ви върши никаква работа, а на мен ми е нужен.
– Вземете го - махна с ръка офицерът, сякаш отпъждаше досадна муха. - Научил две английски думи и само тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки". По-скоро да се маха от главата ми. Ние сме свикнали сами да си пием коняка и сами да си пушим цигарите.
През това време Арики беше седнал на пясъка и гледаше ту мене, ту офицера. Казах му да стане и да върви с мен.
– Къде ще ме водиш? - попита ме той.
– При жълтия тана.
– При жълтия тана? Истина ли?
– да.
– А къде е той?
– В селото.
– Не е ли в голямата лодка?
– Не, той е в селото.
– Не лъжеш ли?
– Защо ще те лъжа? Аз отивам при него. Ако искаш, ела и ти, ако не - върви отгрибай водата в лодките.
– О, Андо! Ще дойда, Андо!
И той защъпука с босите си крака след мене.
Отидохме в селището. Недогорелите колиби още димяха. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд. Близо до нея лежеше по гръб убита жена с окървавено лице, а до гърдите й беше се притиснало малко детенце с откъснати крака.
Влязохме в колибата на първожреца. Тя беше непокътната. Рогозките и гърнетата бяха по местата си. Японците нищо не бяха задигнали.
– Вземи "белите листа" - казах аз на първожреца.
– Защо? - попита ме той, като ме погледна недоверчиво.
– Защото ще ти потрябват. Сега ще отидем при жълтия тана. Жълтият тана ще каже: "Не, тоя човек не е Арики. Арики има "бели листа", а тоя няма".
Арики ме гледаше с подозрение и се колебаеше. Не го ли лъжа? Не искам ли да му отнема "белите листа"? Те бяха неговата сила, с тях първожрецът заблуждаваше туземците. Ако ги загуби, с какво ще заплашва непослушните?
– Вземи ги и да вървим по-скоро при вожда на пакегите - настойчиво казах аз. - Той ще ти даде коняк и цигарки. Много коняк и много цигарки. Ще ти даде гривни и гердани. Всичко ще ти даде. Вземи "белите листа" и да вървим.
Аз наистина исках да унищожа "белите листа", за да отнема от ръцете на първожреца най-силното му оръжие, което всяваше страх у туземците и ги караше безпрекословно да му се подчиняват. Арики подозираше това и се колебаеше. Но като чу, че главатарят на пакегите ще му даде много коняк и много цигари, забрави всичко. Той разбута нара, пъхна ръката си под бамбуковите пръти и измъкна оттам дневника на яхтата. Сложи го в една торба и отново тръгнахме.
Стигнахме в селото. Мислех да намеря касетката с дневника на Магелан, за да я отнеса при туземците, и се насочих към колибата на Смит и Стерн, от която бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели, овъглени греди, но веднага се отказах от това свое намерение.
Близо до гората десетина войници от морската пехота бяха заели позиция в набързо изкопан окоп. На няколко крачки от окопа, прикрит зад дебело дърво, лежеше млад сержант с готов за стрелба автомат. Щом ни видя, той ни извика нещо и тръгна към нас със ситни крачки. Подадох му бележката на капитана. Сержантът я прочете, като мърдаше дебелите си устни, огледа подписа, печата и ми я върна. След това отдаде чест, отиде на предишното си място и отново залегна зад дървото. Ние не го интересувахме вече.
– Да вървим! - казах аз на Арики.
– Къде?
– При жълтия тана.
– Нали каза, че е в селото?
– Бил в селото, но тоя жълт дявол ми каза, че отишъл горе на хълма в малката колиба.
Над селото, на върха на един хълм, имаше малка колиба, в която ловците се подслоняваха в лошо време, а понякога и преспиваха в нея, когато замръкваха в джунглата. Целта ми беше да отведа Арики колкото се може по-далеч от японците, а след това вече лесно щях да се справя с него. Тръгнах решително и си мислех: "Какво ще правя, ако откаже да излезе от селото? Пред очите на японците не бих могъл насила да го заставя да върви с мен. Нима планът ми ще пропадне в последния момент?" А планът ми беше да отведа Арики в джунглата при племето. Ще ми повярва ли първожрецът и този път, или ще разбере какво му готвя? Обърнах се и видях, че той вървеше подире ми. Бавно и колебливо, но все пак вървеше...
Навлязохме в гората. Пътеката беше стръмна. Изкачвахме се бавно, като се хващахме за лианите, превързани като въжа за дърветата. Без помощта на тия лиани човек би трябвало да пълзи - толкова беше стръмна пътеката. Освен това дебелите корени на гигантските дървета тук и там препречваха пътя ни и образуваха високи прагове, които също затрудняваха изкачването. Арики се умори и аз трябваше често да го чакам, докато си почиваше.
Когато най-после се изкачихме на хълма, пред погледа ни се откри голяма част от брега и целият залив. Долу се виеше син пушек от недогорелите колиби. Виждаха се и двете подводници - те приличаха на кибритени кутийки, захвърлени в безкрайната шир на океана.
– Ох, да починем! - въздъхна Арики и тежко се отпусна на земята.
Стори ми се, че за един ден той беше остарял с десет години. На лицето му беше изписано страдание. Той притвори очи - същите очи, в които до вчера горяха зли пламъчета. Бях готов да му кажа истината и да го оставя сам да реши да отиде ли при племето, или да се върне при японците. Но като си спомних колко горчивини беше ми причинил - не само на мен, но и на много туземци, - аз си казах: "Не го съжалявай. Той напълно е заслужил участта, която го очаква. Всяко ненаказано престъпление насърчава престъпника..."
Отново тръгнахме и след половин час стигнахме до колибата. Тя бе построена до висока скала, от която скачаше малък поток. В течение на векове водата беше издълбала в гранита дълбок вир, в който водата се виеше на въртопи и се пенеше. Наоколо се издигаха високи дървета, чиято сянка падаше над водопада. Тоя красив, притулен кът сякаш бе създаден само за отмора. Човекът, който пръв е дал идеята да бъде построена тук тази малка колиба, положително е бил поет по душа и сърце.
Седнах на края на скалата. Долу под мен водата бучеше и пръскаше хиляди ситни капки, които блестяха на слънцето с всички цветове на дъгата. Арики се изкачи по стъпалата, издълбани в гранита, и надзърна в колибата.