Остров Тамбукту
Шрифт:
– Жълтият тана не е тук! - извика той смутен.
Аз мълчах. Първожрецът бързо слезе при мен и пак извика:
– Чуваш ли, Андо? Жълтият тана не е тук! Ти ме излъга!
– Да, излъгах те! - признах аз.
Бях смутен. Не можех да гледам първожреца в очите, макар да смятах, че той напълно заслужаваше участта, която му готвех:
– Какво ще правиш с мен, Андо? - проплака Арики. - Къде ме водиш?
– При тана Боамбо.
– Не, не! - извика Арики отчаян и отстъпи назад. - Искам да ме заведеш при жълтия тана! Ти обеща! Ти ми каза, че жълтият тана ще ми даде много коняк и много цигарки!..
Отвърнах глава от противния старец. Да, той беше непоправим. Дори и сега в него не заговори съвестта. А колко прегрешения тежаха на побелялата му глава! Тоя човек не заслужаваше съжаление и милост...
– Върви с мен, подлец! - извиках му строго и като го хванах здраво под ръка, поведох го по пътеката през високата трева аланг-аланг, която покриваше поляната около колибата.
– Не, не! - задърпа се първожрецът и седна в тревата. - Няма да дойда! Не искам да отивам при Боамбо! Той ще ми отнеме седемте пояса на мъдростта и ще ме прогони в джунглата! Не искам, чуваш ли! Заведи ме при жълтия тана! Шамит каза, че жълтият тана има много коняк и цигарки.
– Върви с мен, нещастнико! Ти измени на своето племе и отиде при неговите врагове. За коняк и цигарки си готов да продадеш рода си и цялото племе! Ставай! Живо!
Като разбра, че не се шегувам, Арики стана и тръгна бавно пред мен с наведена глава. Той приличаше на престъпник, чиито вериги му тежат повече от извършеното престъпление.
– Веднъж ти ми каза, че има добри пакеги - мърмореше той, като пристъпяше едва-едва по утъпканата пътека. - И Шамит ми каза днес: "Пакеги нанай-нанай". О, той ме излъга! И ти ме измами! Защо? Арики е стар. Арики е уморен. Арики не може да върви...
Все пак той вървеше, макар и бавно. Навлязохме в гората. Изведнъж ни обгърна полумракът на тропическия лес, сякаш слънцето беше угаснало. Отвсякъде лъхаше прохлада. Наоколо се издигаха дебели и високи дървета, чиито мощни клони, преплетени с гъста мрежа от лиани, образуваха над главите ни непроницаем свод, през който едва проникваше ярката светлина на деня. В тишината на тоя полумрак човек се чувствува самотен и безпомощен.
Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.
– Стой! - извика младият мъж и насочи копието си към нас. - Къде отивате?
– При тана Боамбо - отговорих аз.
– А къде бяхте?
– При пакегите.
– При жълтите дяволи - поправи ме той.
Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:
– И Арики ли беше при тях?
– И той.
– Значи, истина е! - мрачно каза младият туземец. - Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи...
– Да, той беше при тях - потвърдих аз.
– Ух! - стрелна го с очи туземецът. - Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! - И като тръгна пред нас, той ни предупреди: - Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте - то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? - И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. - Тя е смъртоносна. Внимавай!
Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.
По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката - и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.
"Японците мъчно ще завладеят острова - мислех си аз. - Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия".
Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.
Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.
III
Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.
Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:
– Андо! Андо!
– Нашият Андо пристигна!
– Ела при нас, Андо!
Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.
– Ти си жив, Андо! - възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. - А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!..
– Жив съм, тана Боамбо - отговорих аз. - Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим... А къде е Амбо?