Остров Тамбукту
Шрифт:
Погледнах към гъстите клони на дърветата, но колкото и да се взирах в тях, не забелязах Никаква опасност. Тогава моят водач подсвирна някак особено и от няколко дървета се чу същото подсвиркване. Едва тогава разбрах, че между клоните на дърветата имаше скрити стрелци, които чакаха да се появи някой жълт дявол, за да го поразят с отровните си стрели и копия.
Нито един враг не би могъл да се доближи до лагера на туземците. И ако японците все пак се решат да "прочистят" острова, тежко им и горко! Смъртта ги дебнеше на всяка крачка.
Трета глава. Калио в пламъци. Отново при туземците. Зинга - пленница на японците. Гневът на капитан Сигемицу. "Съюзникът" става пленник. Разговор със Смит и Стерн. При Зинга в арестантската кабина
I
Щом се качих на подводницата, веднага ме заведоха при капитана в малката му кабина. Още с влизането ми той ме запита:
– Ще сложат ли оръжието?
– Не - отвърнах аз. - Те казаха, че ще се бият до последния човек.
Капитанът запали цигара и нервно захвърли недогорялата кибритена клечка, която падна на килима. Той я стъпка с крак.
– Ще ги изтребя! До крак ще ги унищожа! На какво разчитат? На своите стрели и копия? Но това е безумие! Обяснихте ли на техния главатар с какви сили разполагам?
– Обясних му. Той видя силата на оръдията и картечниците. Всички я изпитаха на гърба си и все пак ще бранят острова до последна капка кръв.
– До последна капка кръв! - извика капитанът разярен и жилите на шията му се издуха до посиняване. - Цяла Азия падна на колене пред нас, а тук една шепа диваци ще се бият до последна капка кръв! Това е нечувана дързост! Аз ще ги удавя в собствената им кръв! Казахте ли им това?
– Да.
– Е? Какво казаха те?
– Главатарят предлага...
– Охоо, той предлага условия! - прекъсна ме капитанът.
– Да, той предлага да напуснете острова.
– Само това ли?
– Само това.
– Добре! Аз ще покажа на тоя дивак какво значи японската сила. Ще изгоря селата, ще унищожа всичко и всички!
Той натисна бутончето на писалищната си масичка. В кабинета влезе спретнат матрос в бели като сняг гетри. Удари токовете на лъснатите си обуща и застана мирно.
– Кажи на капитан Ямото да дигне котва. Курс - изток, разстояние от брега - два километра. По десет запалителни снаряда срещу всяко село. Повтори!
Матросът повтори заповедта, отново отдаде чест и излезе. След малко задрънчаха синджири, загракаха машините под нас и подводницата потегли.
Изтръпнах, като си спомних, че първото село, към което отивахме, беше Калио. Само за две минути то ще бъде унищожено и хората избити. И Зинга. Тя е в Калио!..
– Може ли да ви кажа нещо? - обърнах се аз към капитана. Сигурно съм бил много бледен, защото той учудено ме изгледа.
– Кажете!
– Вашата заповед е прибързана.
– Нямам време за губене!
– Не забравяйте, че имате работа с диваци, които не разсъждават като нас, цивилизованите хора.
– Не ме интересуват техните разсъждения!
– Аз познавам техните нрави и обичаи...
– Не ме интересуват техните нрави и обичаи! - ядосано ме прекъсна капитанът. Пепелта от цигарата му се отрони върху лъскавото стъкло на бюрото.
– Да опитаме нещо друго...
– Какво?
– Познавам добре жителите на първото село, което искате да унищожите. Познавам и неговия главатар...
– Стига с тия главатари! - извика капитанът.
– Защо се сърдите? Аз искам да ви помогна.
– Говорете!
– Аз съм сигурен, че ако поговоря с главатаря на селото, той ще се съгласи да се предаде без бой.
– Защо мислите тъй? - Капитанът угаси цигарата си в порцелановата пепелница и седна срещу мен. - Нали главатарят казал, че ще се бият до последна капка кръв? Сега аз ще изцедя капка по капка мръсната им кръв...
– Така каза тана Боамбо, това е вярно. Той е главен вожд на цялото племе. Но освен него във всяко село има ренгати - малки главатари. Именно малкият главатар на селото, което вие искате да унищожите, е мой близък приятел и дори ми се пада малко роднина.
– Роднина? Вие се подигравате с мен!
– Ни най-малко. По-късно ще ви разкажа как станахме с него роднини. Мисля, че той ще се съгласи да сложи оръжието. Защо да не опитаме?
– Не съм дошъл тук да правя опити! И никакви преговори вече. Аз ще разговарям с техните малки и големи главатари само с дулата на оръдията и картечниците!
Той стана, станах и аз. Разговорът беше свършен.
Излязох на палубата. Селото се виждаше в далечината. След един час оръдията ще "заговорят" и Калио ще бъде превърнато в пепелище. Колко невинни жени и деца ще загинат!.. Ще загине и Зинга. Не, не! Аз трябва да предотвратя бедата, но как? Капитанът е неумолим!
Отново отидох при него. Той беше излязъл на палубата и разглеждаше селото през бинокъла си.
– Господин капитан!..
Той се обърна. Бинокълът увисна на гърдите му.
– Аз ви гарантирам, че главатарят на Калио Ще предаде селото заедно с неговите жители без бой. Капитанът мрачно ме попита:
– Гарантирате?
– Да, гарантирам! Познавам го много добре. Ходил съм му на гости. С него сме нещо като побратими. Ще му кажа, че вие ще го наградите...
– О, разбира се! - усмихна се капитанът и жълтите
му зъби лъснаха на слънцето.
– Щом той предаде селото, главатарите на другите села ще последват неговия пример. Те са като овцете - с болка проговорих аз, - една щом тръгне, другите сами ще вървят подире й.