Остров Тамбукту
Шрифт:
И тъкмо до това село, близо до големия залив, те почнаха усилено да строят укрепления. Денем ние ги наблюдавахме от височините, а нощно време най-смелите стрелци се промъкваха тихо до техните окопи и ги нападаха ненадейно, като убиваха или раняваха по няколко моряци. Но и японците, не се оставяха. Понякога излизаха с лодки нощно време на брега до някое полуразрушено село и докато едни се сражаваха със стрелците, които пазеха брега, други претърсваха колибите и когото хванеха в тях, откарваха го да работи на укрепленията. Те не убиваха пленниците защото им трябваха роби. А по-късно прибягнаха и към нова хитрост: подкарваха двама пленени туземци по някоя пътека през джунглата и ги заставяха да обезвредят скритите смъртоносни стрели. Но и тази тяхна хитрост пропадна. Стрелците, скрити по дърветата, избиваха японците и освобождаваха пленените туземци.
Само веднъж трима моряци успяха да проникнат близо до лагера, в който живееше и Зинга. Те минали през джунглата, като си проправяли път с брадви през гъстите лиани, и се скрили близо до потока, от който жените вземаха вода за пиене и готвене. Без да подозира голямата опасност, Зинга отишла за вода. Моряците я хванали и я отвлекли. В лагера чули нейните писъци и няколко стрелци веднага тръгнали по дирите на японците, но те стреляли срещу тях с автомати и изчезнали в джунглата.
Отвличането на Зинга хвърли в тревога целия лагер. То показваше, че отделни малки вражески групи можеха да проникнат във вътрешността на джунглата, и туземците веднага взеха мерки това да не се повтори. Поставиха постове около лагера, които денонощно бдяха на смени. Ако японците още веднъж се опитат да наближат лагера, чакаше ги сигурна смърт.
Като узна какво нещастие беше се случило с дъщеря му, Боамбо влезе в малката си колибка и закри лицето си с ръка. Дълго стоя неподвижен и мълчалив. Беше като убит. Влязох при него, но не намерих думи да го утеша. И наистина какво да му кажа? Самият аз бях съкрушен. Зинга в ръцете на японците! Пленница! Това беше ужасно...
Дойде Амбо. Той също беше узнал за отвличането на сестра му и още от вратата извика:
– Отивам! Набу, прощавай! Аз ще загина, но преди това ще убия поне десетина врагове. Хванах го за ръката:
– Седни, приятелю! Ти няма да спасиш Зинга. Най-много да убиеш един или двама жълти дяволи, но и теб ще те убият.
– Все едно! - извика Амбо. - Аз отивам! Пусни ме! Аз стиснах здраво ръката му.
– Няма да те пусна! - твърдо казах аз. - Твоето копие няма да помогне. Аз ще се опитам да спася Зинга.
Боамбо направи знак на сина си да седне и като се обърна към мен, тихо запита:
– Как ще я спасиш?
– Ще отида при жълтия тана и там ще реша какво да правя.
Боамбо ме погледна с невиждащи очи и каза:
– Ако дъщерята на жълтия тана попадне в ръцете на нашите стрелци, те ще я пуснат да си отиде. Така кажи на жълтия тана. Кажи му, че ние сме мъже и воюваме с мъже. Позор! - промълви той, като пълнеше лулата си. - Жълтият тана воюва с жени! Той убива деца и старци! Позор!..
– Ще му кажа - обещах аз и излязох от колибата...
III
Близо до селото се натъкнах на японски пост. Показах на моряците пропуска, който ми даваше право да се движа във всяко време на денонощието из целия остров, и те ме поведоха към залива. По пътя срещнах няколко туземци, които носеха на рамене дълга и тежка греда. След тях вървеше моряк с автомат на гърдите. Всички туземци, хванати в плен, строяха укрепления. Японците бързаха да укрепят брега около единствения залив, а след това сигурно щяха да докарат още подводници и бойни кораби, за да прекъснат пътя на англо-американските кораби към Индия и Персийския залив. Но построяването на укрепления не е лесна работа. Трябваха много работници, а японците бяха хванали в плен само десетина туземци. Те приличаха на живи скелети. Тежкият труд от сутрин до вечер изцеждаше и последните им сили. Но още повече им тежеше унижението да работят по принуда на врага. Някои от тях ме познаха. Поздравих ги, но те не ми отговориха.
Качих се на една лодка и потеглих към подводницата. Възмущението като буря се надигаше в мен. Обхванат от безсилен гняв и мъка, аз дори не помислих какво да кажа на капитана и как да оправдая бягството си при туземците.
Капитан Сигемицу не ме очакваше. Той се изненада от моето внезапно появяване, но само за миг, след това очите му отново станаха студени, а лицето му безстрастно и непроницаемо.
– Какво значи това, съюзнико? - запита ме той, като почукваше тихо с молив по бюрото си и ме гледаше враждебно. - Аз мислех, че вашият велик вожд отдавна ви е изял заедно с костите, а вие се връщате здрав и невредим?
Макар в думите му да звучеше ирония, те ми подсказваха как да се оправдая. О, аз ще му разкажа такива страхотии за "свирепите диваци", че косите му ще настръхнат! Но преди да заговоря, той изведнъж стана и като впи в мен студените си очи, процеди със злоба:
– Изпратих ви да преговаряте с нашите врагове, а вие останахте при тях! Знаете ли как наказваме дезертьорите и предателите?
– Най-напред ме изслушайте - отвърнах аз, - а после мислете за наказанието.
Той отново седна и се намести по-удобно в креслото си:
– Говорете, аз слушам!
Разказах му една колкото невероятна, толкова и страшна история. Щом съм излязъл на брега, "диваците" ме хванали и ме откарали при своя малък главатар. Като ме видял главатарят изревал като разярен звяр и заповядал жив да ме опекат на огъня.
– Лъжете! - неочаквано ме прекъсна капитанът. Сега той ме гледаше хитро, с присвити очи и сякаш се усмихваше, защото зъбите му се показаха, но това беше "усмивката" на тигъра, който дебне жертвата си. Млъкнах смутен. Студена пот изби по челото ми. Избърсах я и потопих поглед към пода. Мислех, че лъжа добре, но капитанът не ми вярваше и това ме смути.
– Когато искахте да отидете на брега, за да уговорите главатаря да се предаде без бой, вие ни казахте, че той бил ваш побратим и пръв приятел, нали? - попита ме той. Кимнах с глава, защото това беше истина. Капитанът продължи.
– Казахте дори, че сте му ходили на гости - не помните ли? Тогава вие бяхте сигурен, че той ще се предаде без бой, а сега разправяте, че заповядал да ви опекат жив на огъня. Не намирате ли противоречие в думите си? Чакам вашия отговор, съюзнико... Бих искал да зная по-рано ли сте ме лъгали, когато искахте да отидете при своя побратим, или сега?
– Всичко, което съм ви говорил по-рано, е истина - отвърнах аз. - Но и това, което ви казвам сега, не е лъжа. Като ме видя, моят побратим ревна като див звяр срещу мен. Беше страшно разярен, защото ме смяташе за изменник. Той знаеше, че съм избягал от неговото племе и съм дошъл при вас, неговия враг. Чудно ли е след всичко това, че той искаше да постъпи с мен тъй, както се постъпва с предател?
– Какво стана по-нататък? - студено ме попита капитанът.
– Диваците ме вързаха за едно дърво... А когато подводницата се отдалечи, накладоха буен огън, задумкаха с тъпана и извиха лудешки танц...