Остров Тамбукту
Шрифт:
– Защо накладоха огън? - усъмни се капитанът. - Нали цялото село гореше от нашите снаряди?
– Да - потвърдих аз, - селото гореше, но те смятаха, че този огън е запален от нечиста сила, и затова накладоха свой, свещен огън, получен по първобитен начин от търкането на две сухи дръвчета. И почнаха дивашките си танци. Представяте ли си моето положение - вързан за едно дърво, аз очаквах всеки миг да бъда хвърлен в пламъците... О, то беше ужасно! Аз още не мога да дойда на себе си.
– Казвате, че ви вързали за дърво? - отново ме прекъсна капитанът.
– Да, те ме вързаха за едно дърво...
– А пък аз съм чел - каза капитанът, като ме гледаше подозрително, - че диваците връзват жертвата си до огъня и играят около нея.
– Да - потвърдих, - и аз съм чел такова нещо. Но тия диваци ме вързаха далеч от огъня. Нали ви казах, те смятат своя огън за свещен и не искаха да го оскверняват с моята близост...
– Да го осквернят? Не разбирам...
– Ще ви обясня. Аз съм пакеги - бял човек или бял дявол, който осквернява всичко, до което се докосне.
– Но... доколкото си спомням, по-рано ми казахте, че те се отнасяли добре към вас?
– По-рано, когато ме смятаха за свой приятел - да. Но не забравяйте, че сега аз бях техен враг. Те гледаха на мен като на прокажен, вързаха ме далеч от огъня, за да не го оскверня. А после, като се наиграха, отвързаха ме от дървото и ме понесоха на ръце към кладата...
Пот шуртеше по лицето ми. Обърсах я и попитах:
– Мога ли да запуша?
– Разбира се! - Капитанът ми подаде цигари и нетърпеливо ме подкани:
– Продължавайте, аз слушам...
Той наистина ме слушаше напрегнато, облегнат на малкото си бюро.
– Понесоха ме на ръце, за да ме хвърлят на кладата, но в същия миг дотърча един туземец и каза, че жълтите дяволи хванали дъщерята на главния вожд и я откарали на подводницата.
– Жълтите дяволи? Така ли казаха?
– Да, сър, те така ви наричат. Тогава аз им казах:
"Оставете ме жив, аз ще спася дъщерята на главния вожд".
– Дъщерята на главния вожд? - трепна капитанът, като ме загледа втренчено. - Познавате ли я?
– Познавам я - отвърнах аз.
– Прекрасно, прекрасно!.. После какво стана?
– После аз повторно казах на туземците: "Ако ме оставите жив, аз ще помоля жълтия вожд да освободи дъщерята на тана Боамбо".
– И те ви повярваха и ви освободиха?
– Не, разбира се! Те не ми повярваха и не ме освободиха. Тогава аз им казах да ме откарат при техния главен вожд и те се съгласиха.
– От трън, та на глог! - промърмори капитанът.
– Точно тъй. Щом ме видя, главният вожд се развика:
"Защо сте докарали тук тоя бял дявол? Защо не сте го изяли досега"? А туземците му отговориха: "Тъкмо бяхме наклали вече огън и се готвехме да го опечем, когато научихме, че жълтите дяволи хванали дъщерята на тана Боамбо и я откарали на голямата лодка". Главният вожд още повече се разяри и извика: "Да, жълтите дяволи отвлякоха дъщеря ми и аз люто ще им отмъстя! Този ще бъде първата ми жертва - посочи ме той. - Накладете огън и докарайте и другите жълти дяволи. Аз съм гладен като чакал..."
– Чакайте, чакайте! - спря ме капитанът. - Нима те са пленили мои войници?
– Да, те докараха пет ваши войници вързани.
Капитанът се наежи и сви устни.
– После?
– После аз казах на главния вожд: "Ако тана Боамбо остави живи тия петима жълти хора, аз ще спася дъщерята на тана Боамбо". "Как? - попита ме главатарят. - Как ще я спасиш?" "Ще отида при жълтия вожд и ще му кажа, че тана Боамбо ще му предаде живи петимата негови стрелци, ако жълтият вожд освободи дъщерята на тана Боамбо". "Не! - каза главатарят. - Жълтите дяволи направиха много злини на моето племе. Те са наши врагове и ние прощаваме на враговете си само след като ги опечем и ги изядем". "Нека тана Боамбо помисли добре, преди да ни опече и да ни изяде - казах му аз. - Ако тана Боамбо не ме послуша, тана Боамбо никога вече няма да види дъщеря си". Но той не искаше да ме послуша и заповяда да ни хвърлят в огъня. Мене и петимата ваши моряци. Омразата му към нас беше по-силна от обичта към собствената му дъщеря. Тогава се намеси жената на главатаря. Като всяка майка тя се хвърли в краката на мъжа си, заплака с глас, закърши ръце и почна да го моли... Намесиха се и други жени, роднини на главатаря - нали знаете, женското сърце е по-милостиво от сърцето на мъжа, - и главатарят отстъпи. Той заповяда да угасят огъня и ме изпрати да ви кажа, че ако освободите дъщеря му, той ще освободи петимата ваши войници. Ако не, туземците още утре ще опекат вашите войници и ще ги излапат.
– Така! - каза капитанът и силно затърка дланите си. - Добре, добре!.. Чудесно! Главният вожд е в ръцете ми!
– Той е в джунглата и вие никога няма да го хванете - възразих аз.
– Той сам ще ми дойде на крака...
– Това никога няма да стане!
– Толкова по-зле за него и за дъщеря му! - отвърна капитанът.
– А вашите войници' - попитах го аз. - Не забравяйте, че петима ваши войници...
– Не се грижете за тях - прекъсна ме капитанът и махна небрежно с ръка. - В армията на царя-слънце има ред. Всеки войник, попаднал жив в ръцете на врага, не заслужава да живее. Тия нехранимайковци трябваше да умрат като герои, а не да се предадат живи. Те опетниха и своята, и моята чест. Нека ги изядат диваците - това ще послужи за пример на другите.
"Тоя човек е ужасен! - помислих си аз. - Без сърце, без чувства. Какво да правя?" Спомних си, че капитанът спомена думата чест. Като се предали живи, неговите войници опетнили своята и неговата чест. Е, добре! И аз имам чест!..
– Аз се заклех пред главния вожд - казах аз, - че дъщеря му ще бъде освободена, и само тогава той се съгласи да остави живи и вашите войници, и мен. Ако не я освободите, главният вожд ще каже: "Белият варварин ме излъга. Той е безчестен. Всички бели и жълти варвари са хора без чест..."
– Вие ме разсмивате, ха-ха! - каза капитанът и наистина се изсмя язвително. - Нима не ви е безразлично какво ще помисли за вас тоя дивак?
– Никак не ми е безразлично. Моето понятие за чест...
– Останете си с вашето понятие - прекъсна ме капитан Сигемицу, - а дъщерята на главния вожд ще остане моя пленница. Или баща й ще капитулира, или...
– Или какво? - изтръпнах аз.
– Много искате да знаете, съюзнико! - строго каза капитанът и стана.