Остров Тамбукту
Шрифт:
Но лодките направиха полукръг около корабите и се насочиха към брега подир японските моряци.
Нашата подводница потъваше бързо. Дупката от снаряда беше доста голяма и ние чувахме как водата шумеше и клокочеше в помещенията под палубата. Смит отново се отчая. Оказа се, че той не знае да плува добре, а до брега имаше най-малко два километра. Само изкусен плувец би преплувал такова разстояние. При това вълните бяха доста големи. Стерн нагласи спасителния пояс на кръста на плантатора, но той и с него не се решаваше да скочи във водата.
– Ще се удавя, Стерн! - дърпаше се Смит. Стерн насила го бутна във водата и скочи след него без спасителен пояс. Смит усърдно цапаше с ръце и с крака (а тъкмо това не трябваше да прави!) и затова с мъка се задържаше над водата. Стерн му помагаше и двамата заплуваха бавно към брега. И ние със Зинга се хвърлихме във водата и заплувахме след тях. На подводницата остана само един човек - капитан Сигемицу. Той беше се проснал на палубата по очи, сякаш за да не гледа как войниците на царя-слънце бягаха с лодките, обезумели от страх.
Смит ни създаде големи грижи. Ние му помагахме със Стерн, насърчавахме го и той наистина правеше големи усилия да плува, но никак не му спореше. Преди да стигнем до брега, там се завърза кратка, но ожесточена престрелка между японските и американските моряци. Ние чувахме пукота на автоматите и трясъка на снарядите, сетне видяхме как японците дигнаха бяло знаме и гърмежите утихнаха. От "нашата" подводница нямаше никаква следа, тя беше потънала, а другата японска подводница се предаде - на нея се развяваше бяло знаме.
Едва след прекратяването на канонадата при нас се приближи малка американска моторница с един офицер и двама моряци. Макар да бяхме наближили брега, ние се качихме в лодката. Смит се хвърли към офицера и заговори припряно, задъхан от умора:
– Благодаря ви, сър! Вие ми спасихте живота! Никога няма да забравя това! Дайте ми адреса си, аз ще ви възнаградя. Аз съм англичанин, член на Камарата на общините, носител на Жартиерата...
– Аз изпълних своя дълг, нищо повече - отвърна офицерът.
Той изглеждаше скромен и честен младеж, със сини очи, които гледаха бодро и весело, макар ехото от канонадата още да бучеше в ушите ни.
– Откарайте ни при вашия началник - помоли го Смит. - Аз искам да говоря с него.
Младият офицер кимна с глава и моторницата се насочи към командния кораб.
II
След няколко минути ние вече се изкачвахме по трапа на американския боен кораб. Тук младият офицер ни разпита набързо как сме попаднали на острова, след това изчезна някъде и когато се върна, тържествено ни съобщи, че самият контраадмирал пожелал да говори с нас. Той ни поведе към помещенията на кораба, а Зинга остана на палубата под любопитните погледи на моряците.
Контраадмиралът чакаше в салона на кораба. Той беше висок, слаб, с прошарени коси, с гладко избръснато лице, спретнат и чист като момиче. Офицерът сигурно беше му докладвал вече за члена на Камарата на общините, защото, щом влязохме, контраадмиралът подаде ръка на Смит, а на нас само кимна с глава. След това той седна на мекото канапе, кръстоса дългите си крака и посочи на плантатора мястото до себе си, а нас с капитана ни покани да седнем на съседното канапе.
Отначало той разговаряше само със Смит. Плантаторът още веднъж повтори за себе си всичко, което бе казал вече на младия офицер. След това каза по няколко думи и за нас със Стерн. Контраадмиралът го изслуша мълчаливо, загледан в цигарата си.
– А с каква войска разполагат туземците? - неочаквано попита той.
– Не зная - отвърна Смит.
– А оръжие имат ли?
– Имат десет пушки - каза Смит, като ме погледна някак особено.
– Само десет пушки? А какъв е техният военачалник?
Смит се намръщи:
– Упорит човек. Той създаде доста неприятности на японците. И то само с десет пушки и със своите стрели и копия - просто да се чуди човек!.. Впрочем стрелите им са отровни, това трябва да се има предвид...
– Все пак вие не ми казахте, колко стрелци имат? - попита го контраадмиралът.
Смит наведе глава. Той се чувствуваше неудобно.
– Не зная - отвърна той. - Това само мистър Антон може да ви каже. Аз малко познавам племето и не можах да науча езика му. Същото нещо мога да кажа и за моя капитан. Нали, Стерн? Вие се интересувахте само от лов на фазани. А мистър Антон познава добре туземците. Той е ходил и в други села на острова и може да ви каже всичко, което ви интересува. При това той е приятел на главатаря и има голямо влияние над него.
Едва сега контраадмиралът ме погледна - за пръв път - и когато погледите ни се срещнаха, той каза:
– Вашата страна е във война с нашата страна. Вашето правителство прояви нечувана дързост, като обяви война на Съединените щати и на Англия! Какво ще кажете на това?
– Какво мога да кажа? - свих рамене аз. - Истината не може да се отрече. Нашата страна е окупирана от Германия. Кобургът я продаде на Хитлер, а Хитлер си постави правителство, каквото му трябваше. Но нашият народ е против натрапниците и се бори срещу тях. Аз също бях замесен в тази борба и трябваше да спасявам живота си с бягство...
Контраадмиралът кимна с глава и Притвори очи. Изглежда, че беше доволен от моя отговор. Като помисли малко, той каза:
– В такъв случай, ако нямате нищо против, аз ще ви смятам за съюзник на нашата страна.
Думата "съюзник" ме накара да потрепна. Откровено казах на контраадмирала, че и японският капитан най-напред ме наричаше "съюзник", а после ме изпрати в кухнята на "почетна" работа - да беля картофи.
– Защо? - попита ме той.
– Защото не изпълних задълженията си на съюзник. Капитанът искаше да накарам главатаря на племето да сложи оръжието, а аз го посъветвах да продължи съпротивата.