Остров Тамбукту

Марчевски Марко

Аз не вярвах нито в международните закони, нито в хуманността на губернаторите, но нищо не казах на капитана, защото не исках да го огорчавам.

– Две денонощия в тая колиба - това е прекалено! - възмущаваше се той. - Почвам да се съмнявам в испанския географ, сър. Но той не е виновен, защото никога не е идвал на остров Тамбукту и пише това, което са му разказвали Магелановите моряци.

– А Байрон? - обадих се аз. Капитанът махна с ръка:

– Не вярвай на поети...

– На поети като Байрон може да се вярва - възразих аз.

– Вие сте прав - кимна с глава старият моряк. - Байрон не е виновен. Виновен съм аз. Да, сър, аз излъгах мистър Смит...

– Излъгахте ли го? Защо?

– Сега ще ви обясня. Байрон казва, че предпочита една разходка до Тимбукту пред две победи при Ватерлоо, и той е прав. Защото победата при Ватерлоо не засенчи славата на победения и нищо не даде на безславния победител. Но има друго, и то е по-важно. Байрон говори за Тимбукту, а не за Тамбукту. Това са две различни неща, сър. Тимбукту е едно забутано градче на река Нигер в Западна Африка, прочуто като център на древна култура.

– Тъй ли? - учудих се аз. - Разкажете ми, капитане, нещо за това градче!

– Какво да ви разкажа... Обикновена история. През XII век в Тимбукту имало университет. Френските колонизатори го завладели в 1883 година и Тимбукту се превърнал в западнал градец в пустинята. Той няма нищо общо с остров Тамбукту на испанския географ. Аз знаех това, но го скрих от Смит, за да го принудя да вземем курс на юг, да избягаме от урагана. И сгреших, признавам. Ако не бяхме се отклонили от пътя си, яхтата нямаше да се разбие в скалите на тоя проклет остров.

Грей широко се прозина и разкри всичките си зъби.

– Ужасно ми се спи, сър - каза той сънливо.

– На тебе вечно ти се спи! - упрекна го капитанът. - Чудно ми е как не си заспал миналата нощ в океана...

– О, аз се борих юнашки с вълните, сър! - промърмори готвачът.

Все пак неговата прозявка подействува на Стерн - след малко и двамата хъркаха на твърдия нар.

Настъпи нощ. Лунна тропическа нощ. Всичко живо спеше. В колибата беше тихо и тъмно.

Четвърта глава. Предположенията на капитан Стерн. Съществуват ли людоеди? Романи и действителност. Танци под звуците на дървен тъпан. Грей бе първата жертва. Разказът на капитан Стерн за жена му Доанга и малката му дъщеря. И стерн става жертва на диваците

I

Шест дни и шест нощи престояхме в колибата. На седмия ден сутринта се събудихме от силни викове, смесени със звуците на тъпан. Капитанът бързо стана, ослуша се и тревожно се заразхожда из колибата. Бумтежът на тъпана и тия гърлени, диви крясъци не предвещаваха нищо добро.

– Какво означават тия викове? - попитах го аз. - Може би някакъв празник?

– Празник ли? - сепна се капитанът, като ме погледна някак странно. - Възможно е. Само че... страх ме е да не бъдем ние жертвите...

– Какви жертви?

– Аз съм виждал как някои островни жители в тропика принасят жертви на своите идоли. На голяма клада изгарят жив бик и разпръсват пепелта му по вятъра...

– Какво искаш да кажеш? - скочи Грей като ужилен.

– Казах каквото казах. Страх ме е да не бъдем ние изгорените.

– Защо плашите човека? - упрекнах аз капитана. - Той има слабо сърце... Жертвоприношението на хора отдавна не съществува.

– Уверен ли сте? - попита ме Стерн и горчиво се усмихна.

– Напълно.

– Доколкото ми е известно, вие за пръв път попадате между диваци, нали? А аз съм ходил на много острови в тропика и по-добре от вас познавам нравите на туземците.

– Вярно е - съгласих се аз, - но затова пък съм чел много книги за живота на първобитните хора...

– О, тия книги! - възкликна капитанът. - Аз съм чел такива романи за диви племена, че и сега ми настръхват косите, като си ги спомня.

– И аз съм чел такива романи - признах аз. - В тях първобитните племена са показани като диви зверове - хранят се с човешко месо, убиват всеки бял човек, живеят безнравствено и какво ли не още... И всичко това е измислено от началото до края, за да се оправдае "цивилизаторската" мисия на хора като мистър Смит. Авторите на тия книги ни казват: "Вижте какви диваци са туземците! Те трябва да бъдат опитомени с кръста и евангелието, а където евангелието не помага - с огън и картеч". Целта оправдава средствата! Ние знаем какви са средствата, но каква е целта на колонизаторите? Да си строят дворци от костите на своите роби. Разбира се, това го няма в романите, но то съществува в практиката на колонизаторите.

– Аз съм съгласен с вас - каза капитанът. - Писателите пишат за пари, а парите са заключени в касата на мистър Смит. За да получат нещо от него, те трябва да му служат също тъй, както му служех и аз за трохите от неговата богата трапеза. Но все пак има нещо вярно в това, което съм чел. Знаете ли историята на Ливингстон (Дейвид Ливингстон (1813-1873) - шотландец по произход, виден английски пътешественик, изследовател на Африка. След като завършил медицина в Англия, Ливингстон бил изпратен от Лондонското мисионерско дружество в Африка. Той слязъл в залива Алгоа и оттам се отправил за страната на бичуаните. Няколко години живял по горното течение на река Лимпопо, а в 1849 година прекосил пустинята Калахари и открил езерото Нгами. През 1851 година Ливингстон достигнал до град Линянти и изследвал горното течение на река Замбези, след което по течението на същата река стигнал до Луанда на Атлантическия океан. В края на 1855 година Ливингстон открил водопада Виктория и на следната година се завърнал в Англия. През 1858 година отново заминал за Африка. От 1866 до 1871 година в Европа не била получена никаква вест за него и всички го сметнали за изчезнал. Мнозина предполагали, че е убит от някое африканско племе. Английският пътешественик Хенри Станлей отишъл в Африка да го търси и наистина го открил на езерото Танганайка. През 1873 година Камерен Верни Ловет (1844-1894), английски пътешественик из Африка, тръгнал с експедиция да търси Ливингстон и да му помогне, но закъснял: на път за езерото Танганайка той срещнал спътниците на Ливингстон, които пренасяли тялото му в Занзибар. В продължение на тридесет години Ливингстон изследвал природата на огромни пространства в Африка - от Кейптаун почти до екватора и от Атлантическия до Индийския океан. Наред с флората и фауната той изучавал бита и нравите на местното население. Личното мъжество на Ливингстон, неговата човечност, помощта, която оказвал като лекар на туземците, изучаването на езика им му създали голям авторитет сред местните африкански племена и спомогнали на неговата работа като пътешественик и изследовател). и Станлей? И двамата били убити и изядени от африканските диваци.

– Не е вярно - възразих аз. - Ливингстон бил обичан и уважаван от африканските племена. Той умрял от тропическа малария. Това е доказано. Африканското племе запазило тялото му, което по-късно било пренесено и погребано в неговата родина. А Хенри Станлей, който отишъл да търси Ливингстон в джунглите на Африка, действително го срещнал на езерото Танганайка, но по-късно бил убит и ограбен от своя водач, а не от диваци. Това е истината.

– А истината за капитан Кук известна ли ви е?