Остров Тамбукту

Марчевски Марко

Една сутрин при мен дойде адютантът и ми каза, че постовете забелязали в селото десетина туземци, които оглеждали изгорелите колиби. Но щом моряците отишли при тях, те се разбягали и се скрили в гората. Това станало известно на контраадмирала и той наредил да отида на брега, да посъветвам туземците да се завърнат в селото си без страх и да си гледат работата. Никой няма да им стори нищо лошо. Напротив, ще им бъде дадено всичко, каквото им е необходимо за построяването на изгорените им колиби. Контраадмиралът дори щял да им изпрати десетина японци на помощ. Ако туземците не искат да имат работа с японците, контраадмиралът щял да им даде американски моряци и двама дърводелци. Изобщо той бил готов да направи всичко, за да улесни туземците и да поправи злото, което бяха им причинили японците.

– Старецът много държи да сме добре с диваците - каза адютантът в заключение.

Контраадмиралът нямаше повече от петдесет и пет години, а потомъкът на креолите го наричаше старец. И аз си помислих: "Да, за децата бащите винаги са стари".

– Пак ви се отваря работа - усмихна се адютантът. - Старецът ви изпраща при диваците със специална мисия.

Той млъкна, като очакваше вероятно да го запитам нещо за своята мисия, но аз мълчах.

– Или не желаете? - погледна ме той учуден.

– Защо не? Аз и по-рано бях казал на контраадмирала, че винаги съм готов да му бъда полезен.

– Кога мислите да отидете на брега?

– Още сега, ако е нужно.

– Добре, ще доложа на стареца.

Той отиде да доложи на стареца, а аз останах на палубата. Десетина боси моряци със запретнати крачоли, голи до кръста, шумно нахълтаха отнякъде и почнаха да мият палубата. Един държеше гумен маркуч, навит като змия, и насочваше силната водна струя, а другите търкаха дъските с четки, привързани за дълги дръжки. Мокрите им загорели гърбове лъщяха на слънцето. Всички бяха здрави младежи, пъргави и весели. Този, който държеше маркуча, "случайно" го изтърва така, че при падането му водната струя описа широка дъга и обля със студен душ голите гърбове на другите. Дигна се силна врява - викове и смях екнаха от всички страни.

– Без шмекерии, Тод! - извика един много висок, слаб младеж с лунесто лице, който беше разкрачил дългите си крака, и докато другите се разбягаха от водната струя, той остана като закован на мястото си. - Карай направо, без заобикалки, Тод! - отново извика той на моряка, който беше "изтървал" маркуча. - Ако ме събориш, ще имаш една бутилка ром от мен.

– Добре, патагонецо! - отвърна оня с маркуча. - Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.

И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към "патагонеца", но последният го спря:

– Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?

– Съгласен съм, патагонецо.

– Цяла бутилка, Тод! Помисли!

– Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!

Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба "патагонеца", наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но "патагонецът" не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг: - Дръж се, патагонецо!

– Карай, Тод!

– По-надолу, по-надолу!

Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.

– Спечели, патагонецо - каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.

По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха "патагонеца", потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.

Адютантът се приближи до тях и каза:

– Внимавайте, момчета! Старецът е буден!.. Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.

Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия - ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.

– Тази колиба беше мой дом - казах аз на адютанта. - Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.

– Нима ви е мъчно за тоя бордей? - учуди се адютантът.

– Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро...

– Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.

– Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?

– О, той има добри намерения!..

– ... които могат да дадат лоши резултати - прекъснах го аз.

– Защо?

– Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.

– Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.