Остров Тамбукту

Марчевски Марко

– Видях. Но аз зная също така какво ще стане после...

– Какво?

– Каквото стана с японците.

– Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?

– Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.

– Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.

– А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?

– Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.

– Но туземците тъкмо това не искат!

– А какво искат те?

– Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.

– Но това е невъзможно! - възкликна адютантът.

– И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.

– Ако те дръзнат - закани се адютантът, - ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.

– Щом е тъй - отвърнах аз, - няма смисъл да водите преговори с главатаря.

Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.

– Но да отидем в селото - предложи той. - Нали сме дошли да преговаряме.

В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо... Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот...

Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.

– Ела, Гахар - извиках го аз. - Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето - американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.

Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец - висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.

– Тана Боамбо тука ли е? - попитах го аз.

– Няма го.

– А Амбо?

– Няма го - завъртя глава Гахар.

Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.

– Този не е главатарят им, нали? - попита ме той.

– Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.

– Значи, ние можем да преговаряме с него?

– Разбира се.

Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.

– Има - беше отговорът.

– А къде са те?

– Тука са - неопределено каза Гахар.

Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:

– Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?

– Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе...

– Не! - отсече Гахар.

Неговият отказ ме изненада.

– Защо, Гахар? Той е нанай биля - добър човек. Наш приятел.

– Приятел? - погледна ме Гахар с недоверие. - Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?

Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.

– Първожрецът не желае да преговаря с нас...

– Защо? - учуди се адютантът.

– Когато две враждебни племена решат да преговарят - казах аз, - те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.

– Какво трябва да направя? - попита ме адютантът.

– Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.

– О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!

– Добре, тогава дайте ми пистолета си.

Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.

– Сега можем да говорим, нали? - обърнах се аз към Гахар.

– Сега можем да говорим - каза той и пристъпи още по-близо до нас.

"Преговорите" започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце: - Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?