Остров Тамбукту

Марчевски Марко

– Значи, те сериозно се скараха?

– О, много сериозно! - потвърди словоохотливият потомък на креолите. - Трети ден вече мистър Смит не говори със стареца, а старецът минава край него като край телеграфен стълб.

– А как се държи капитан Стерн? попитах го аз.

– Капитанът е прекрасен човек! възкликна адютантът. - Нашите момчета го обикнаха, а старецът го покани да постъпи при нас на служба, но той отказа. Иска час по-скоро да отиде в Александрия. Имал там малка дъщеря.

Попитах го дали капитанът ще може да попадне в Александрия и дали изобщо ще ни бъде разрешено да напуснем острова с някой американски кораб. Адютантът каза, че това не е изключено. Старецът поискал да му изпратят от Америка един кораб със строителни материали. След като корабът разтовари материалите в Тамбукту, ние ще можем да заминем с него.

– Скоро ли ще пристигне корабът? - попитах аз.

– След две седмици.

– А сигурно ли е, че контраадмиралът ще ни разреши да заминем с него?

– Да, старецът каза, че ще нареди да заминете.

– За къде? Може би оттук корабът ще се върне направо в Америка?

– Не зная. Това ще стане известно след неговото пристигане.

Моторницата спря на брега и ние се запътихме към изгорялото село. Гахар и Боамбо ни чакаха вече. Те ме посрещнаха много сърдечно, като стискаха лявата ми ръка над лакътя и ме потупваха по гърба, а на адютанта едва кимнаха с глава, макар че той пръв им отдаде чест. Но младежът се престори, че не забелязва това. Той не беше обидчив.

Този път преговорите протекоха гладко, защото адютантът се съгласи с всички условия на Боамбо. Види се, така беше му наредил контраадмиралът. Туземците сами ще си построят колиби. Американските войници няма да ходят в селото им. Аз ще бъда посредник между главатаря и контраадмирала. Като син на племето и негов приятел, аз мога да ходя при туземците, когато пожелая, и ако искам, мога да живея в самото село. В такъв случай моите приятели ще ми направят отделна колиба - така каза Боамбо.

Преговорите завършиха благополучно. Ние с адютанта се върнахме на кораба. Заканите на контраадмирала увиснаха във въздуха - поне аз така мислех, но по-късно разбрах колко горчиво съм се лъгал.

III

В последно време контраадмиралът за нищо не ме търсеше. Преговорите бяха приключени, туземците си правеха колиби и аз не му бях нужен. Толкова по-добре. Аз бях служил войник и знаех една войнишка мъдрост: колкото по-малко се мярка човек пред очите на началството, толкова по-спокоен ще бъде. И затова се чувствувах много по-добре при моряците, отколкото в отделението за офицери.

Макар да бяхме разделени, всеки ден се виждахме със Смит и Стерн, а понякога дори и два пъти на ден - сутрин и вечер, когато излизахме на палубата да подишаме прохладен въздух. През деня ставаше много горещо и никой не се показваше на слънцето. Смит се промени. Откак попадна под закрилата на американското знаме, охладня към мене. Такъв си беше той и промяната в него не ме учуди. А Стерн си оставаше все тъй сърдечен и искрен, както по-рано. Той тъгуваше за малката си дъщеря и желаеше по-скоро да отиде при нея в Александрия.

И ето, дойде тоя час. Веднъж, когато моряците обядваха в столовата, някой съобщи, че товарният кораб, за който бе споменал адютантът, пристигнал. Всички оставиха лъжиците и се втурнаха към палубата.

Товарният кораб бе влязъл в залива. Надписът на горната част на носа му се виждаше ясно: "Линколн". Той носеше името на великия американец, който обичаше свободата и храбро се сражава за нея. Като президент на Съединените американски щати Линколн воюва пет години срещу плантаторите от Южните щати за освобождението на негрите от робство. Той победи, защото с него беше целият американски народ, но победените робовладелци си отмъстиха жестоко: те подкупиха един нехранимайко и неговият куршум покоси живота на Линколн.

"Линколн" даде продължителен сигнал и спря. Затрещяха вериги, заскърцаха скрипци и тежката котва на кораба потъна във водата. Малко по-късно от кораба се отдели малка лодка и се насочи към нашия крайцер. (Забравих да кажа, че двата бойни американски кораба бяха крайцери. Това узнах от адютанта). С лодката пристигна капитанът на "Линколн". Адютантът го посрещна на палубата и го заведе в кабината на контраадмирала. Малко по-късно адютантът изтича при нас и ни каза, че оттук "Линколн" ще отиде в Бразилия за суров каучук и ще го откара в Англия.

– В Англия! - извика Смит и очите му загоряха от радост. - Истина ли е това?

– Да - потвърди адютантът. - След четири дни "Линколн" ще отпътува. Капитанът обеща на стареца да ви вземе.

Плантаторът толкова беше възбуден от новината, че просто не знаеше какво да прави и само повтаряше:

– Англия! О, вие не познавате Англия! Велика страна, сър! Лондон! О, вие нямате понятие какво значи Лондон!

Той говореше на адютанта, а Стерн мълчаливо гледаше към пристигналия кораб. Беше тъжен, защото нямаше да види скоро своята малка дъщеря...

Смит забеляза неговото настроение и го попита:

– Защо сте печален, Стерн? Не чухте ли какво каза този млад джентълмен? Отиваме си у дома, Стерн! У дома, в Лондон!

– У дома? - повтори Стерн. - Аз нямам дом нито в Лондон, нито където и да било другаде в Англия.

– Нямате дом? Вие нямате свой дом, Стерн?

Стерн не отговори. Смит се смути и задъвка пурата си, която димеше в устата му. След това каза:

– Нищо, Стерн, това не е голяма беда. И без дом Англия е също толкова ваша родина, колкото и моя, и вие трябва да се радвате не по-малко от мене на скорошното ни завръщане.

– Радвам се - тихо каза Стерн. - Може би повече от вас...

– Не личи, Стерн, не личи...

– А вие какво искате? Да викам като вас? Да се бия в гърдите и да разправям, че обичам Англия? Кому е нужно това?

След тия думи на капитана Смит млъкна и не можеше да се разбере дали се засрами, или възторгът му изстина. Малко по-късно той каза, сякаш се извиняваше:

– Темперамент, сър... Не мога да прикривам чувствата си. А вие? - обърна се той към мен: - Вярвам, че и вие се радвате?