Остров Тамбукту
Шрифт:
Бързо се спуснах по стълбата. Столовата на яхтата беше напълно запазена. Тук нямаше никакви следи от ужасната катастрофа. Гласовете идваха от кабината на плантатора и аз ги чувах съвсем ясно.
– Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър! - викаше някой с малко пресипнал бас.
– А чии са консервите? - питаше другият с алтов глас.
– Аз мога да мина и без твоите консерви, но какво ще правиш ти без вода, ако не ти донеса? Няма да пиеш морска, нали? Не забравяй, че с всяко излизане на острова рискувам живота си!
– Аз ти плащам!
– Плащаш?! С какво?
– С лири!
– Защо ми са твоите лири? Тук те нищо не струват!
– Но разбери най-после, не съм свикнал да готвя - проплака алтовият глас.
– Ще свикнеш! - дръзко отсече басът.
Отворих вратата на кабината. Мистър Смит беше се излегнал върху меката кушетка и пушеше пура, а капитан Стерн димеше с холандската си лула, потънал в един фотьойл. Щом ме видяха, те скочиха уплашени и ме гледаха като втрещени. Смит изтърва пурата си на килима. След това уплахата им се замени с изненада и най-после - с радост.
– О, това сте вие! - възкликна капитанът и като се спусна към мен, така силно ме прегърна, че ребрата ми изпращяха. - Значи, и вие се спасихте? Знаех! Знаех! Аз бях сигурен!
– Затова ли го оплаквахте всеки ден? - обади се зад него Смит, като дигна от килима пурата си, която продължаваше да дими.
– И аз предполагах, че сте жив - казах на капитана. - Но едва преди няколко дни узнах положително... Как се спасихте? Разказвайте! Както виждам, кабината е съвсем здрава. Мистър Смит сигурно е спал и не е усетил катастрофата...
– Не говорете така - въздъхна плантаторът. - Бях буден през всичкото време. Когато носът на яхтата се разби в скалата, отхвръкнах от леглото и паднах чак на другия край на кабината.
– Върху кушетката! - засмя се капитанът и бръчиците край очите му се сгъстиха.
– Да, върху кушетката, и това ме спаси от натъртване - потвърди Смит.
Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека.
Докато ми разказваше всичко това, лицето на плантатора плуваше в доволство и възторг, които ме възмутиха. Спомних си работниците, които бяха се издавили в трюма, спомних си и заключената врата на кубрика и казах с упрек:
– Значи, ако работниците бяха тук, щяха да се спасят!
– О, сър! - възкликна плантаторът. - Тук е толкова тясно за петдесет души!.. Отвърнах глава от него.
– А вие, капитане? - обърнах се към морския вълк. - Вашата одисея сигурно е по-богата с приключения?
– Ако мислите тъй, ще се разочаровате - усмихна се Стерн. - Щом диваците ме отнесоха на скалата, камъкът се изхлузи от краката ми. Тия хора не си направиха труд дори да ме блъснат - сам скочих във водата без камък. Доплувах до скалата и се притулих в една пещера. Като се мръкна, излязох на брега и се скрих в гората. Няколко нощи спах по дърветата от страх да не стана плячка на някой див звяр, но това ми причини много неприятности. Човекът отдавна се е простил с маймунския си начин на живеене и дървото никак не е удобно легло за него. Не можех да спя. Мислих, мислих какво да правя и най-после намислих: всяка вечер отивах да спя на някоя от скалите в залива, както в първия ден, когато се спасихме. На скалите няма опасност от диви зверове. А една лунна нощ открих яхтата. И съжалявам, дето я открих, искрено ви казвам. Защото мистър Смит си въобразява, че съм му готвач. Не, не! Простете се с тази мисъл, сър! - обърна се той към плантатора.
– Но откъде вземате продукти? - учудих се аз.
– Складът е пълен, сър! - възторжено каза Смит. - В него не е проникнала нито капка вода.
– Продукти много, но няма кой да ги готви - обади се капитанът. - Ако беше тук Грей...
Смит тежко въздъхна. Той най-много съжаляваше за готвача, защото сега трябваше сам да си приготвя храната, а той не бе свикнал с такава "тежка" работа.
– А вие как се спасихте? - попита ме капитанът. - Разкажете!
– Преди това мога ли да помоля мистър Смит за една кутия консерви? - обърнах се аз към плантатора. - Откак излязохме на тоя остров, само веднъж ядох месо, и то кучешко.
– Кучешко? - плантаторът потръпна от отвращение. - Вие ядохте кучешко месо, сър?
– Да, ядох, сър. И ми се видя много вкусно. Във всеки случай по-вкусно от всяко друго консервирано месо.
– Спрете, сър! - извика Смит. - Ще повърна!
– Всичко е до навика - иронично се усмихна капитанът. - Италианците ядат жабешки кълки и змии, китайците ядат скакалци, японците - развалени яйца, а швейцарците - мухлясал кашкавал... Кучешкото месо е по-вкусно от всичко това, аз съм ял.
Той отиде в кухнята и донесе една консерва. Консервираното месо не е тъй вкусно и тъй хранително като прясното, но сега го предпочитах пред ямса, тарото и пъпешите, които бяха ми омръзнали. Докато се хранех, разказах на капитана и на плантатора за патилата, които бях преживял.
– Значи, вие имате приятели на острова? - попита ме Смит.
– Да, сър. Те ме чакат на брега.
– И един от тях е главатар на племето?
– Да, сър. Само че не на това племе, което искаше да ни удави. Изглежда, че на острова живеят много племена, които враждуват помежду си.
– Враждуват? Значи ли това, че воюват? - попита зарадван плантаторът.
– Да, понякога и това се случва. Моят приятел Лахо, главатарят на племето бома, ми каза, че понякога неговото племе воювало с племето занго - същото, което ни хвърли в океана.
– Прекрасно! - провикна се Смит. - Ние сме спасени, сър!
– Нищо не разбирам - погледнах го учуден.
– Вие сте много млад, за да разберете - покровителствено ме потупа плантаторът по рамото.
– Ако не ви е известно, аз ще ви кажа, че съм не само фабрикант и плантатор, но и дипломат. Три години бях във Форин офис (Форин офис - министерство на външните работи на Англия). И ако изпълнявате моите съвети, всичко ще се уреди в наша полза.