Остров Тамбукту
Шрифт:
– Как ще стане това, сър?
– Много просто. Племето бома ще обяви война на племето занго. Ние ще застанем на страната на племето бома. Нали вашият приятел е вожд на това племе? Така, така. Ще дадем няколко пушки на племето бома и то ще победи племето занго. Ясно ли ви е, сър?
– Не ми е много ясно - отвърнах аз.
– Но аз ви говоря на чист английски език...
– На всеки език вашите думи означават война.
– И защото е тъй, не съм съгласен.
– Защо? - Смит ме гледаше учудено, с отворена уста. Златният му зъб неприятно блестеше.
– Защото мирът е по-добър от войната - отвърнах.
– Идеалист! - усмихна се Смит и снизходително ме потупа по рамото. - Тия диваци и без нас ще се избиват един друг, нали така? Не е ли по-добре да се намесим? Това ще бъде не само в наша, но и в тяхна полза. За предпочитане е една голяма, но последна война пред честите и безкрайни сблъсквания между племената. Слушайте, сър. Диваците нямат огнестрелно оръжие. Техните стрели и копия са празна работа. С две-три пушки и с десетина патрона племето на тоя главатар ще победи всички останали племена и ще ги покори. Тогава ще го провъзгласим за крал на целия остров, нали така? А ние ще станем негови съветници. Ако щете дори - министри! И то напълно заслужено, защото пушките са наши. Само тогава ще можем да заживеем свободно и спокойно. Иначе всички ще бъдем издавени в океана, сър. Ако хванат още веднъж някого от нас, те няма да се шегуват, уверявам ви.
– Не - възразих аз. - Ние трябва да предотвратяваме войните между племената, а вие искате да ги разпалваме. Никога няма да се съглася на такова престъпление. Аз съм враг на войната.
– Напразно, сър. Помислете добре. Става дума за война, която ще сложи край на всички войни. Казах ви и пак повтарям: тя ще бъде полезна и за диваците, и за нас. Аз имам десетина пушки, няколко пистолета и доста много патрони... Помислете.
– Няма какво да мисля.
– Жалко, много жалко... А вие какво ще кажете, Стерн? - обърна се Смит към капитана. - Искам да чуя вашето мнение.
– Още нямам мнение, сър - отвърна Стерн.
– Но вярвам, че не бихте желали още веднъж да ви хвърлят в океана, нали?
– Не, разбира се - кимна с глава капитанът. - Но аз не съм сигурен, че те ни хвърлиха, за да ни удавят.
– А защо ви хвърлиха? Може би да ви окъпят?
– Може би. Предполагам, че това е някакъв техен обичай, не зная...
– А моят готвач? - попита Смит.
– Грей е умрял от страх - отвърна Стерн. - Той беше голям страхливец.
Смит възрази:
– Не си кривете душата, Стерн. Човек не може да умре от страх.
– Може, и още как! Ако има слабо сърце като Грей...
За да прекратя неприятния разговор, попитах капитана него ли са виждали туземците в своите градини.
– Мене - отвърна той. - Когато ни омръзнат консервите, аз отивам в градините на диваците да бера плодове. И знаете ли какво открих? Вместо аз да бягам от тях, те бягаха от мене. Само вчера, когато ходих за вода, тръгнаха към мене, като ми викаха нещо, но те бяха много, а аз не носех нито пушка, нито пистолет.
Обясних на капитана на какво се дължи вчерашното недоразумение.
– Ако знаеха, че не сте вие, щяха ли да тръгнат към мен? - попита ме той.
– Сигурен съм, че не.
– Тогава не разбирам защо ви е тази война, сър? - обърна се той към плантатора.
– Както искате, но аз си оставам на своето мнение - каза Смит. - Защото не искам да бъда удавен като котка.
– Това няма да се случи - успокоих го аз и като се обърнах към капитана, казах: - Искате ли да ви запозная с моите приятели? Те ме чакат на скалата. Обещах им да се върна при тях.
Капитанът отказа. Бил уморен. А може би се страхуваше, не зная.
Аз исках да изненадам моите приятели с някакъв подарък, какъвто те никога през живота си не бяха виждали, но не можех да взема със себе си нищо по-тежко и затова реших да ги зарадвам с празни консервени кутии. Взех няколко от тях, пробих им дупки, навързах ги с една връв и като ги окачих на шията си, простих се с капитана и с плантатора и излязох от кабината.
– Вземете един спасителен пояс, по-леко ще доплувате - извика след мене Стерн.
– И един пистолет - предложи плантаторът.
Взех един спасителен пояс, но от пистолета се отказах.
Със спасителния пояс много по-лесно стигнах до скалата. Туземците бяха там. Като ме видяха, те се зарадваха и в същото време се учудиха на празните консервени кутии. Дадох по една на Лахо и Габон, а другите раздадох на някои от останалите. Те ги оглеждаха от всички страни, опипваха ги с ръце, почукваха по тях и се радваха като деца. Но те не бяха деца и веднага разбраха ползата от кутиите. Габон пръв гребна вода от извора и пи. Другите го последваха. А Лахо се обля с вода и развесели всички.
Казах им, че в голямата лодка има още двама пакеги и ще трябва да се върна при тях.
– Добри ли са? - попита Лахо.
– Добри - отвърнах аз, макар че за Смит това не можеше да се каже.
– Нека и те дойдат да живеят при нас.
Казах на Лахо, че по-късно и това ще стане.
– Кога по-късно? - попита той.
– След няколко дни.
– След няколко дни? Леон ба? - и той показа петте пръста на дясната си ръка.
– Леон да - отвърнах аз и показах пръстите на двете си ръце.
Той не остана доволен от моя отговор, но кимна с глава и каза:
– Добре, ще чакаме...
– Ще чакаме! - обади се и Габон.
Останалите туземци повториха същите думи, след това всички поред се простиха с мене, като стискаха с десните си ръце моята ръка над лакътя, а с левите ме тупаха приятелски по гърба - и си отидоха. Аз се върнах на яхтата.
II
На другия ден решихме с капитана да отидем на брега на разузнаване. Попитах Смит какво бихме могли да подарим на туземците.