Остров Тамбукту
Шрифт:
Като видя печеното месо, Смит възкликна:
– Прекрасно, сър! Месото на костенурката е много вкусно. Трябва да го изядем, докато е топло. Щом изстине, то ще стане твърдо като гьон.
Смит беше прав - месото наистина беше вкусно и ние се нахранихме богато.
През нощта често се събуждах от силните звуци на бурума и от пискливите свирки на туземците, които пируваха в селото.
IV
Недоверието на ранения туземец ми напомни за племето бома. В началото и планинците ме посрещнаха с недоверие и страх, а когато успях да разсея страха и недоверието, аз ги изоставих. Напоследък все по-често почнах да мисля за тях. Какво ли правят Лахо и Габон? Какво мислят за мене моите приятели от планината? Дали ме чакат, или са загубили надеждата, че ще се върна при тях?
Реших да отида на уреченото място да ги потърся още веднъж. Смит и капитанът пак пожелаха да дойдат с мене. Взехме по една ловджийска пушка и тръгнахме. Океанът беше тих. Лодката леко се плъзгаше по гладката водна повърхност. В прозрачната вода плуваха малки и големи риби, по дъното, близо до брега, се виждаха безброй животни с най-фантастични форми и цветове - морски звезди, сюнгери, таралежи, раци и много други с най-различни цветове: червени, жълти, оранжеви, зелени и какви ли не още. И в морето животът беше също тъй богат и разнообразен, както на сушата.
Щом излязохме на брега, побързах към дървото, на което моите приятели бяха оставили кокосовите орехи. Много странно! Кокосовите орехи ги нямаше, но празните консервени кутии висяха на сухия клон, където бях ги вързал с връв. И басмата беше на мястото си непобутната - аз бях я увил около един клон и здраво бях я привързал с канап, за да не я отмъкне някоя маймуна. Под дървото намерих черупките на кокосовите орехи. Значи, туземците са идвали да ме търсят след уговорените десет дена и като не са ме намерили, изяли са кокосовите орехи и са си отишли. Но защо не са взели консервените кутии и басмата? Това наистина беше чудно. Те много се зарадваха миналия път на кутиите, които им подарих, а басма никога не бяха виждали през живота си и не можеше да не им хареса. Защо не са взели подаръците, които бях им оставил? И защо са изяли орехите, които самите те бяха оставили за мене?
– Сетих се, сър - каза Смит и дигна палеца си нагоре като проповедник, който поучава своите енориаши. - Туземците са изяли орехите, защото са били гладни.
Неволно се засмях на тая шега.
– А защо не са взели консервените кутии и басмата? - попитах аз.
– От страх да не им направите магия - отговори Смит. - Нали се оплаквахте веднъж, че диваците се отказвали от вашите лекарства, защото се страхували да не умрат от тях.
Смит беше прав. Ако племето бома са решили, че съм останал да живея при неговите врагове, ясно е, че ме смята вече за свой враг. А щом ме смята за враг, никога не би приело от мен каквото и да било от страх да не му направя уин кобрай - лошо лекарство, магия. Затова не са взели кутиите и басмата, а са изяли кокосовите орехи, за да не ги изям аз, техният враг.
Тази мисъл ме смути. Стана ми мъчно за Лахо, за Габон и за всички други добри хора от племето, които в най-трудните дни на моя живот ме спасиха от глад и ми дадоха подслон. Чувствувах се виновен пред тях. Бях им обещал да се върна в планината, а не удържах обещанието си...
– Да вървим, сър - каза Смит. - Какво има да мислите? Ще дадете кутиите и басмата на новите си приятели. И ползата ще е по-голяма - срещу тях ще получите банани и кокосови орехи.
Тръгнахме по брега. Какви огромни дървета! Дървета гиганти. Ето един баниан. Под неговата грамадна корона може да се побере почти цяло село. Стъблото му е толкова дебело, че пет-шест души не биха могли да го обхванат с ръце. И все пак това дебело дърво не би могло да удържи огромните си клони и затова самите клони пущат въздушни корени, които заедно с растежа на дървото стигат до земята, и се забиват в нея. Тия дебели въздушни корени подпират дървото от всички страни.
Ето и едно тиково дърво. То е високо около четиридесет метра. И неговото стъбло е много дебело, а цветовете му съвсем дребни, бели. Листата му са вечно зелени. Това е едно от най-здравите дървета на света. Съдържа особено масло, което придава на дървото здравина и устойчивост. От тиковото дърво строят кораби, защото морските животни (миди и др)., които обикновено полепват по дъното на корабите, мъчно го разяждат. Смит каза, че заради тия качества на тиковото дърво холандците го култивирали на остров Ява и Суматра.
– Голямо богатство има в тия гори, сър! - възхищаваше се плантаторът и в същото време беше огорчен, че никой не използува тия огромни богатства.
Ние вървяхме по пътеката, която водеше за селището на племето бома. Тя ни изведе в познатата дълбока долина и там свърши. Намерих високото дърво, на което някога имаше стълба от лиани, но стълбата я нямаше. Пътят за селището на племето бома беше прекъснат. Племето очевидно не ме смяташе вече за свой приятел и аз се върнах натъжен и разстроен.
Дванадесета глава. Старият испански географ не лъже. Съмненията на Гахар. Амбо, синът на главатаря. Кой е Арики? Идолът на племето Занго. На лов със сина на вожда. Гибон и мангуста. Стрела, която изпуска гръмотевици
I
Изминаха още три месеца. През това време не се случи нищо особено. Всяка сутрин отивах на брега при туземците, а вечер се връщах на яхтата. Капитан Стерн редовно идваше с мене да пази, но скоро и той се убеди, че неговата пушка е излишна. Хората от племето бяха кротки и миролюбиви, никой не мислеше да ни напада. Въпреки това капитанът искаше да гръмне поне веднъж пред тях, за да им покаже силата на пушката, но аз не се съгласявах. Защото само от един гърмеж те ще се изплашат, ще се разбягат и никога вече няма да се мярнат пред очите ни, но каква ще бъде ползата от това? Ние трябваше да спечелим доверието им, а доверието на хората не се печели с насилие и заплахи. Капитан Стерн разбра тази истина и напоследък почна да излиза на брега без оръжие. И все пак туземците не му харесваха и той често се оплакваше от тях.
– Старият испански географ лъже - роптаеше той. - Тия хора никак не са гостоприемни. Никой досега не ни е поканил на гости, крият от нас жените и децата си, сякаш сме людоеди...
Той беше прав. Туземците не само нито веднъж не бяха ни поканили в селото, но и при нас в залива идваха почти със същата плахост и предпазливост, както и при първата ни среща. Но аз не се отчайвах. Напротив, след като племето бома ясно ми даде да разбера, че не ме смята вече за свой приятел, още по-упорито почнах да търся начин да докажа на новите си познати, че ние, пакегите, не сме техни врагове. Аз вярвах, че щом се убедят в нашите добри намерения, туземците ще изменят отношението си към нас и ще ни оставят да живеем на острова свободно.
И защо не? Аз всеки ден им раздавах подаръци - басмени панделки, герданчета, огледалца, цигари - според щедростта на плантатора и което беше много важно, лекувах ги от различни болести... Отначало туземците решително се отказваха от моите лекарства и гледаха с недоверие малките стъкълца с риванол и бурканчетата с мехлеми. Само Гахар се престраши и ми позволяваше да промивам и превързвам раната на ръката му - може би защото много го болеше, или пък защото беше стар и не се страхуваше вече от смъртта, не зная. Но щом раната на Гахар оздравя, той я показваше на всички и ме наричаше "лапао" - победител на всички болести. За мене това беше най-добрата награда.