Остров Тамбукту
Шрифт:
– Защо племето занго и племето бома враждуват? - полюбопитствувах аз.
. - Бома уин уин - отвърна Амбо.
– Защо да е лошо? Какво ви е направило?
– Биляр бома прави уин кобрай - отговори Амбо. И той, и Зинга ми обясниха, че ако някой от племето занго остави някъде недоизядена храна или плод и ги намери някой от племето бома, той може да му направи "уин кобрай" - магия, от която човекът от племето занго ще се разболее, а може и да умре. Помъчих се да ги убедя, че това не е вярно, че хората от племето бома са също тъй добри, както и хората от племето занго, но Амбо и Зинга клатеха глави и повтаряха това, което бяха чули от другите: - Биляр бома уин уин.
– А Арики?
– Арики уин уин - тихо пошепна Зинга.
– А защо се съгласи да живея в тази колиба?
– О, ти спаси Боамбо от смърт - извика Зинга.
– Арики се страхува от тебе - каза Амбо.
– Защо?
– Защото си лапао. Защото имаш пушка, която прави гръмотевици. Защото можеш да запалиш водата и да изгориш морето.
– Да изгоря морето? - учудих се аз. Амбо кимна с глава:
– Да. Веднъж ти запали вода у дома...
– Кога съм запалил вода?
– Когато змията беше ухапала нашия набу. Тогава ти наля вода в една бяла черупка и я запали. Арики видя и много се уплаши.
Спомних си, че тогава запалих в една чинийка спирт, за да обгоря иглата на спринцовката. Арики и всички други помислили, че това е вода, и решили, че мога да запаля водата в океана...
Слязохме в колибата. Зинга се залови да чисти с мидена черупка таро и ямс, а ние с Амбо отидохме за вода. Аз напълних една тръстикова "бутилка" със студена вода от малката рекичка, която протичаше наблизо, а Амбо напълни друга тръстика с вода от океана. Когато се върнахме в колибата, Зинга беше изчистила тарото и ямса и ги сложи в едно гърне. Амбо наля в гърнето сладка вода, наля малко и от солената и го постави на трите камъка над огъня, а Зинга наряза листа от батати и млади филизи от захарна тръстика, сложи ги в гърнето и го покри с черупка от кокосов орех.
Слънцето беше се спуснало над залива. Горещината почна да намалява. Из гората се чуваха гласовете на птичките, крещяха папагали. Дойде Гахар, донесе ми един едър кокосов орех и ми каза, че довечера отива да лови риба.
– Може ли да дойда и аз? - попитах. Гахар кимна с глава:
– Щом залезе слънцето, ела при лодките. Седнахме на нара. Гахар мълчаливо ме поглеждаше, сякаш искаше да ми каже нещо.
– Кажи, кажи - насърчих го аз. - Какво има?
Той ми каза, че в едно съседно село умряла някаква жена, и ме попита дали мога да я съживя. Веднъж бях му казал, че не мога да съживявам умрели хора, но, види се, той не беше повярвал.
– Андо може да събуди умрял човек, но не иска - упрекна ме той.
Какво да му кажа? Как да го убедя, че смъртта е такъв съдия, чиято присъда никой не може да отмени? Все едно, той не ми вярваше. Според него белият човек от луната всичко може. Щом може да запали водата в океана и да прави гръмотевица, защо да не може да съживи и умрял човек? Нали тана Боамбо щеше да умре, а белият човек го спаси...
Като видя гърнето на огъня, в което се вареше нашата вечеря, Гахар извади от торбичката, която носеше провесена на рамото си, малка тръстика и изсипа от нея в гърнето много едри, бели, тлъсти червеи. Тия червеи той беше ги събирал по сухите дървета из гората. Амбо и Зинга бяха във възторг. Да, да, сега яденето щеше да бъде много тлъсто! Те поканиха и Гахар да вечеря с нас и всички насядахме около огъня.
Зинга сипа от яденето в три онама и ги сложи пред нас - тримата мъже, - а за себе си сипа в една кокосова черупка. Попитах я защо не яде в онам. Тя се засмя и каза, че ще яде в онам, когато стане моя сахе. Младите момичета ядели само в черупки от кокосови орехи.
В моето дървено блюдо освен таро и ямс имаше десетина тлъсти червеи. Зинга беше се погрижила в моята паница да попадне повече от тоя "деликатес". Гахар и Амбо изядоха най-напред червеите, като мляскаха доволни и облизваха пръстите си, сякаш бяха бъркали в гърне с мед. Може би тлъстите червеи наистина бяха вкусни, но аз ги гледах с отвращение. И все пак трябваше да ги изям, за да не обидя своите приятели. Изгълтах ги цели и не можах да разбера вкуса им...
Щом се мръкна, отидохме в залива. Там заварихме много туземци, които с дружни усилия смъкваха лодките от брега във водата под светлината на запалени факли от високата трева аланг-аланг, вързана на снопчета. Около лодките се въртяха и момчета на десет-дванадесет години. Те взеха от бащите си запалените факли и първи наскачаха в лодките. Аз седнах в лодката на Гахар заедно с неговия син и с малкия му десетгодишен внук Акгахар. Изглежда, че момчето беше кръстено на дядо си, само че за разлика от стария Гахар към името на внука беше прибавена думата "ак" - малък. Акгахар осветяваше водата с горящата факла. Когато тя почваше да угасва, той я размахваше над главата си и тя отново се разгаряше. Привлечени от светлината, рибите се стрелкаха край лодката, а Гахар и неговият син ги дебнеха с копията. Щом се мернеше някоя по-голяма риба, те я пробождаха с копието и я хвърляха в дъното на лодката. И аз се опитах с едно копие но не улучих нито една риба. Туземците, още от малки се учеха да убиват риби с копия и след няколкогодишна практика ставаха добри рибари.
Четиринадесета глава. На гости у Арики. Ролята на първожреца и на главатаря. Белите листа на първожреца. Предание за великия главатар Пакуо и за Магелановите моряци. Всички злини идват от Дао
I
Един ден към обед Боамбо дойде в моята колиба в "парадна униформа" - с три нови пояса на кръста, окичени с разноцветни раковини, с два гердана на шията от зъбите на кучета и диви свине и с големи лъскави обици от мидени черупки. В бухналата му коса бяха натъкнати гребени от бамбук и пера от папагали - бели, черни, червени, зелени и жълти, - а на челото си беше превързал красива диадема от белите зърна на някакво растение. В месестата преградка на носа си беше натъкнал шарена пръчица.
– Арики те кани на гости - каза той, като ме погледна някак особено.
– Арики? - учудих се аз.
Боамбо кимна с глава.
Тази покана ми се стори чудна и странна. Аз бях виждал мрачния старец само веднъж, когато очиларката беше ухапала Боамбо. Арики никога не идваше в моята колиба, но и аз не го търсех. Стараех се да не мисля за него, дори бях почнал да го забравям. Но ето че той сам ми напомни за себе си. За хубаво или за лошо? Да отида ли, или да откажа? Спомних си, че Гахар и другите туземци се страхуваха от Арики и произнасяха името му с шепот, и реших: "Да, ще отида! Иначе той ще помисли, че се страхувам от него".
Тръгнахме. По пътя Боамбо ми каза, че сега ще се срещна с ренгатите и таутите от другите села. Те ме чакали у Арики. Искали да отида в техните села да лекувам болните, но Арики не се съгласил. Тогава ренгатите и таутите пожелали да ме видят. Арики не възразил и Боамбо дошъл да ме заведе у първожреца. Това е всичко. Но Боамбо не ми каза защо Арики не се е съгласил да отида по селата да лекувам болните.
Колибата на първожреца беше в съседната махала, на малък хълм, потънал сред кокосови палми. Тя приличаше на другите колиби, но беше по-голяма от тях. На едната стена имаше малко прозорче, затулено с мехур от риба. Пред колибата беше поставен дълъг и доста широк нар от бамбук, постлан с рогозки. Арики седеше върху нара и пушеше с къса луличка от бамбук, а до него бяха насядали ренгатите и таутите. Повечето от тях бяха едри, широкоплещести и здрави мъже, препасани само с по един пояс, но по-широк от поясите на обикновените туземци.