Остров Тамбукту
Шрифт:
Това предание потвърждаваше разказа на стария испански географ за Магелановите моряци. Аз бях сигурен, че някои от тях наистина са отказали да се върнат в Испания и са останали да живеят на остров Тамбукту. Това личеше по самите туземци. Докато кожата на някои от тях беше значително по-тъмна от кожата на другите, а лицата им по-груби, с изпъкнали скули и дебели устни, със сплескани носове и ниски чела, лицата на другите бяха по-красиви, с правилни черти, с римски носове, с по-високи чела, а косите им, макар и черни като смола, не бяха тъй къдрави като косите на другите. Преплитането на цветната с бялата раса беше очевидно. Но тъй като аз не бях специалист в тази област на науката и не можех с увереност да потвърдя това научно, реших, че тази тайна би могла да бъде разгадана само от белите листа на Арики. Аз мислех, че те биха ми разкрили тайната на легендата за Магелановите моряци също тъй, както "разкриваха" на Арики какво мислят хората. Защото предполагах, че белите листа не са нищо друго освен някаква книга, останала от Магелановите моряци. Попитах Боамбо кога е живял великият Пакуо, за да видя дали преданието съвпада с времето, когато Магелан е обикалял земното кълбо. Но Боамбо не можа да ми отговори.
– Кой може да преброи звездите на небето? - каза той, като сви рамене.
Наистина безполезно беше да го питам. Туземците не мереха времето с години, а с луни (месеци). Освен това те умееха да броят само до десет.
– Не зная колко луни са се минали от времето на великия Пакуо - продължи Боамбо, - но оттогава нашето племе се страхува от пакегите.
– Но сега никой не се страхува от мен, нали? - попитах го аз.
– Никой - потвърди Боамбо. - Всички те обичат, защото си лапао, победител на кадити. Ти лекуваш хората, това е хубаво. Но се пази от Арики. Той е рапуо и Дао е на негова страна.
Аз напълно се убедих, че всички злини идваха от тоя безжизнен идол, от това творение на първобитния човешки ум, създадено от страха пред природните стихии. Туземците не разбираха причините на природните явления и с течение на вековете си създали божество, което да ги закриля от тях. И докато съществува вярата в неговата свръхестествена сила, винаги ще се намират хора като Арики, които ще използуват невежеството на другите. Аз ясно съзнавах, че не е по силите на един човек да изтръгне племето от голямата заблуда и да го отърве от Арики. Но това не ме отчайваше. "Лош борец е оня, който се бои от трудностите - казвах си аз, - но още по-лош е оня, който ги пренебрегва".
Боамбо мълчаливо изрязваше шарки върху своето копие. Аз се излегнах на нара и се замислих. Да, и тук хората си имат своите радости и скърби. И тук те се чувствуват щастливи или нещастни, както всички хора на земята. Но каква голяма беше разликата между понятията за щастие и нещастие! Тук един ловец се чувствуваше нещастен, ако през време на големия лов не убие животното, което е преследвал. Но ако го убие, от него по-щастлив няма. Туземците лесно постигаха щастието, защото се задоволяваха с малко. Първобитният начин на живот беше ги научил да са доволни от това, което им е най-необходимо. Ето Боамбо ще се чувствува щастлив, ако неговото ново копие стане по-красиво от старото. Но защо му е ново копие, щом има старо? Отговорът беше само един: защото в него съществуваше стремеж към по-хубавото, по-съвършеното. Аз го попитах: - Защо ти е това копие? Ти имаш старо...
– Това ще бъде по-хубаво - отвърна Боамбо.
– А какво ще правиш със старото?
– Ще го дам на някого.
– Значи, човекът, на когото го дадеш, ще има копие, без да се е трудил да го направи?
– Всеки се гордее с копието, което сам си е направил - каза Боамбо.
Това беше вярно. Тук всеки имаше лък, стрели, копие, рогозки, домашни съдове и украшения, които сам беше си направил или беше получил "назаем" от други. Това беше лично негово имущество. Колибите също бяха частна собственост, както и палмите край тях. Но градините бяха общи, на цялото село, и жените дружно работеха в тях, а мъжете ходеха на лов. Така племето изкарваше своята прехрана.
Петнадесета глава. Арики отново ме кани на гости. Дъщеря му Канеамеа. Арики иска да стана мъж на Канеамеа и първожрец на племето. Заплахите на първожреца. Канеамеа обещава да ми покаже белите листа
I
Дойде Зинга и ми каза, че Канеамеа ме чакала пред моята колиба. Останах много изненадан. Канеамеа? Дъщерята на Арики? Защо ме търси?
Зинга не знаеше.
Канеамеа стоеше до вратата на моята колиба и се усмихваше. Разноцветните раковини на нейната саронга блещукаха като малки звездички. Тя беше затъкнала в черната си къдрава коса няколко яркочервени цветенца от хибискус, а под плетените от лико гривни на ръцете й бяха затъкнати жълти листа от колеус. На шията й лъщяха два гердана - единият от мъниста, който аз бях й подарил, а другият от зъбите на кучета и диви свини. На ушите й потрепваха големи кръгли обици от лъскави мидени черупки.
Вгледах се в хубавото й лице с гладка, свежа, шоколадова кожа, в черните й вежди и очи, които излъчваха топъл блясък и си помислих, че и тя като Зинга имаше в кръвта си нещо испанско, което се проявяваше и в пъргавите й движения, и в стройната й снага, и в шпаньолския блясък на очите й.
Като видя, че разглеждам с интерес нейната премяна, тя засрамено наведе глава и каза тихо, че баща й поръчал да ида у тях.
– Защо? - попитах я аз.
– Той ще ти каже - уклончиво отговори Канеамеа.
Погледнах Зинга - и тя беше навела глава, а гъстите й ресници закриваха погледа й.
Тръгнахме с Канеамеа към селото. При завоя на пътеката аз се обърнах и видях, че Зинга още стоеше до вратата на моята колиба замислена и печална.
Пътеката лъкатушеше през гората. Дърветата хвърляха дебела сянка. Наоколо лъхаше прохлада и спокойствие. Въздухът беше наситен с гъсти благоухания на тропически растения. Ние бяхме сами с Канеамеа и аз пак я попитах защо ме вика баща й.
– Набу иска да те направи наследник на седемте пояса - тихо отговори тя.
– Наследник на седемте пояса? - учудих се аз. - Какво значи то?
– Не разбираш ли? Когато Арики умре, ти ще наследиш седемте пояса на мъдростта и белите листа. Ще станеш рапуо като него. Разбра ли?
– Разбрах.
Полъхна лек ветрец, листата тихо зашумяха. Канеамеа вървеше пред мене, защото пътеката беше много тясна за двама.
– Арики често говори против тебе - все тъй тихо продължи тя. - Вчера му казах: "Пакеги е добър, той прави нанай кобрай за болните. Защо го мразиш?" Арики отвърна: "Пакеги е опасен. Той спасява хората от кадити". Тогава му рекох: "Набу ти си лош. Защо искаш пак да хвърлиш добрия пакеги в Голямата вода? Защо искаш да го убиеш? Знай, че на големия празник аз ще стана сахе на пакеги".
Нейните думи ме учудиха. Когато излекувах Боамбо, дъщеря му Зинга беше казала същото на Арики. Тя беше му заявила, че на празника на Дао ще стане моя сахе, и чак тогава първожрецът се съгласи да живея в колибата за гости. Аз и досега не знаех дали Зинга наистина мислеше да стане моя сахе на големия празник, или каза това на Арики само за да го принуди да се съгласи да живея при племето. И си помислих, че и Канеамеа е пожелала същото, за да попречи на баща си да изпълни пъклените си замисли.