Остров Тамбукту
Шрифт:
Щом се върнахме в Букту, веднага отидох при Боамбо. Исках да му разкажа за това, което бях направил в Калио.
Той беше седнал на нара пред своята колиба, загледан към сините води на океана. Вълните с оглушителен шум се разбиваха в скалистия бряг, отдръпваха се назад, сякаш да наберат сили, и отново налитаха още по-яростно върху синия гранит. Яркото слънце беше непоносимо горещо. В чистото синьо небе прелитаха пъстри папагали и едри гамраи. Листата на дърветата висяха отпуснати и неподвижни.
– Как те посрещнаха в Калио? - попита ме Боамбо. Разказах му всичко. Той ме изслуша мълчаливо, след това каза:
– Нана - много добре. Щом хората са доволни, и аз съм доволен.
– А какво мисли Арики за моето отиване? - попитах го аз.
– Не зная. Арики никога не казва какво мисли. Той напълни лулата си, запуши и отново се загледа към вълните. Из въздуха край брега летяха безброй ситни капки и блестяха на слънцето като елмази. Отново заговорих за първожреца. Сега той пак ще ме извика у тях и кой знае какво ще ми наговори. Сигурно пак ще иска да ме хвърли в Голямата вода, защото лекувам хората и облекчавам техните страдания...
Боамбо махна с ръка отегчен и заговори за друго.
– Веднъж ти ми каза, че земята прилича на голям кокосов орех. Така ли е? - попита той.
Аз кимнах с глава: така е. Сега астрономията не беше най-подходяща тема за разговор, но Боамбо продължи:
– Е добре... Налей вода на един кокосов орех, тя ще изтече. А я виж какво става тук. - И той посочи с ръка към океана. - Вълните се разбиват в брега, а водата остава на мястото си. Защо?
Как да му обясня? В езика на племето няма нужните думи. Тогава ми хрумна да направя пред него един опит. Взех една празна половинка от черупката на кокосов орех, пробих й две дупки, прокарах в тях връв и завързах двата края. След това напълних черупката с вода и я завъртях силно. Черупката правеше доста голям кръг, но водата в нея не се разливаше.
– Видя ли? - казах аз. - Земята се върти бързо като тая черупка и затова водата не се разлива.
Боамбо много се учуди от моя опит и сякаш ме разбра. Един слънчев лъч се промъкна през гъстите листа, на дървото, което беше засенчило нара, и опари гърба на Боамбо.
Той се отмести и заговори за слънцето.
– Веднъж ти каза, че Земята се върти около слънцето. Аз не вярвам. Луната се върти около Земята - това всеки го вижда. А Луната е сестра на Слънцето. Те вървят по един и същи път...
Помъчих се да му обясня, че това не е така, но не успях, защото не можех да направя такъв опит, от който да се види нагледно как Земята се върти около Слънцето, а Луната - около Земята. След това пак заговорих за Арики. Боамбо захърка и заспа или се преструваше на заспал. Той не искаше да слуша за първожреца.
II
Един туземец тичешком се приближи до нас и развълнувано каза на Боамбо, че в залива се появил скат - голяма и опасна риба. Хората не се решавали да я нападнат и чакали главатарят да им помогне.
Боамбо погледна ловджийската пушка, която бях оставил изправена до нара, и ми каза:
– Да вървим. Ще убиеш рибата с гръмотевица.
Пушката ми беше пълна с дребни сачми за птици. А скатът е доста голяма риба, тя може да бъде убита само с едри сачми, и то ако бъде ударена в главата. Дребните сачми щяха да я наранят, но не и да я убият. Аз знаех това, но как да го кажа на Боамбо? Той, както и всички други туземци, смяташе, че "гръмотевиците" на моята пушка са голяма сила и могат да унищожат едва ли не цяло село. Как да обясня на Боамбо, че няма да мога да убия ската? Той не би повярвал.
На брега бяха се събрали доста туземци и мълчаливо наблюдаваха широкия синкав гръб на рибата, който се подаваше над водата. Тя беше мраморен скат - много опасна риба, защото изпуска електрически ток, с който може да осакати човека, ако го засегне. Рибата беше кръгла като софра, около метър и половина в диаметър, със сплескано тяло.
Боамбо каза на хората, че пакеги ще убие опасната риба със своята стрела. Предупреди ги, че сега ще се чуе силна гръмотевица, която ще разтърси земята като арамру, но те да не се плашат. Изобщо главатарят им наговори толкова страшни неща, че вместо да ги окуражи, той ги изплаши и всички в един глас почнаха да ме молят да не "правя" гръмотевици, иначе те щели да избягат в селото. Аз им обещах и всички се успокоиха.
Тогава Боамбо нареди на хората да седнат в лодките и да преградят пътя на ската откъм океана. На брега останаха само десетина туземци с копия. Тяхната задача беше най-трудна: те трябваше да се приближат до опасната риба и да й нанесат с копията смъртоносни удари, когато другите с лодките я подгонят към брега.
Лодките се наредиха в полукръг и се насочиха към ската. Той още не забелязваше опасността и спокойно лежеше, полюшван от тихите вълни. Боамбо даде знак и хората се приготвиха: едни изопнаха лъковете си, други издигнаха дългите си копия. На края на всяко копие беше привързан мехур от риба, пълен с въздух. Благодарение на него копието отлиташе по-далеч и по-сигурно попадаше в целта. Ръката на главатаря се отпусна надолу и десетина стрели полетяха към ската. Няколко от тях се забиха в синкавия му гръб. Той се преметна и плесна с опашка по водата. Разнесе се силен плясък, но туземците не се уплашиха, а като по даден знак почнаха да кряскат с всички сили и да гребат с лопатите. Скатът бързо заплува към брега. Тъкмо това искаха и туземците. Целта им беше да не пуснат рибата към дълбоките води, а да я прогонят към брега, където я чакаха ловците с дългите си копия. Скатът стигна плитчината, но щом коремът му се докосна до дъното, веднага се върна обратно към лодките. Туземците го посрещнаха с град от стрели и с още по-силни викове. Започна се опасна гонитба, която всяваше ужас не само у рибата, но и сред ловците. Скатът отново се върна към брега, като се мяташе в различни посоки. Няколко стрели бяха се забили вече в гърба му, но раните само го вбесяваха, без да могат да го обезсилят. Щом стигна пак на плитко, хората от брега се хвърлиха към ската и започнаха да му нанасят тежки удари с копията. Водата наоколо кипеше. Борбата трая само десетина минути, но тя беше ужасна.
Най-после рибата беше мъртва. Туземците я измъкнаха на брега, постлаха под нея листа от различни дървета и почнаха да я разрязват на късове със своите ножове от тръстика и мидени черупки. Те старателно събираха дългите кости на рибата, от които щяха да направят острия за стрелите си и губерки за шиене. Месото пренесоха в селото. Тази вечер те ще ядат печена риба и ще играят около огъня до полунощ.
III
Зинга тичешком стигна до отвесния бряг и след миг стройното й тъмношоколадово тяло полетя като стрела надолу. Водата се разпени и я погълна. Хиляди водни капки, пронизани от слънчевата светлина, се разлетяха наоколо. След малко тя се показа над водата и ми замаха с ръка:
– Хвърляй се! Надолу с главата!
Като се изкъпахме, ние си набрахме банани и седнахме под сянка на брега на малкия залив.
През нощта беше валял дъжд - пороен тропически дъжд с вятър, - но сутринта бе престанал и когато слънцето изгря, небето беше вече ясно и чисто като излъскан метал. Из топлия въздух над острова плуваше тънка прозрачна мъгла от изпарения, която бързо се разсейваше. Вятърът бе утихнал. Настъпваше един от ония немного горещи дни, напоени с гъста влага и ярко слънце.