Остров Тамбукту
Шрифт:
– Й щеше да има оная система на управление, която някои презрително наричат капиталистическа, нали така? - В гласа на Смит прозвуча ирония. - Признайте поне веднъж, че съм прав - провикна се той ухилен.
– То щеше да мине през всички етапи на развитието, през които е минало цялото човечество - отговорих аз.
– Дивачество, варварство, цивилизация, нали така? По-точно: родово общество, робовладелческо общество, феодализъм и... Кажете вие последната дума, сър - подкани ме Смит, като се усмихна иронично. - Кажете я, не се стеснявайте. Кой строй замени феодалния?
– Капиталистическият.
– Браво! А ще отречете ли, че капиталистическият строй дойде като историческа необходимост?
– Признавам. И ще падне пак по същата историческа необходимост.
– Мислите ли?
– Твърдо съм убеден.
– Вие сте шегобиец, сър - кисело се усмихна плантаторът. - Я по-добре ми кажете, как туземците заключват вратите на колибите си?
– Никак - отговорих аз.
– Какво? - сепна се Смит и изплашено ме погледна. - Нима нито една врата не се заключва тук? А строги ли са законите за кражба?
– Тук няма закони за кражба.
– Няма закони за кражба?! Боже мой! Значи, всеки нехранимайко може да ме срещне на пътя и да ми съблече дрехите от гърба, без да бъде наказан?
– Вие сами ще си съблечете дрехите и ще тръгнете по гащета като мене, защото горещината е ужасна - пошегувах се аз.
– Не се подигравайте, сър! - провикна се плантаторът. - Това не е разрешение на въпроса. Кой ще ме пази от крадците, щом няма закон, който да ги наказва?
– Тук няма крадци и затова няма закони против крадци. Но ако все пак се намери човек, който да ви открадне нещо, единственото наказание, което може да му се наложи, е да ви върне откраднатото. Крадецът няма да получи никакво друго наказание освен неприятното чувство, което подобно деяние ще възбуди между племето.
Смит се намръщи.
– Такова лекомислено отнасяне към кражбата не предвещава нищо добро - каза той. - От опит зная, че племената от тропическите острови са крадливи хора.
– Станали са такива, сър, но след поробването им от колониалните завоеватели. Преди това те са били честни и простосърдечни люде, каквито са сега жителите на Тамбукту. Ако племето занго бъде поробено от някоя капиталистическа държава, и то ще приеме лошите черти на своите завоеватели, щом му бъдат отнети средствата за съществуване...
– На въпроса, сър! - провикна се Смит и нервно изтърси пепелта от пурата си. - Липсата на наказание засилва апетита на крадците. Можете ли да твърдите, че това не е вярно?
– Да, това е вярно за общество с вълчи нрави и апетити, но не и за Тамбукту. Тук всеки работи, за да яде, и яде, за да работи. Частната собственост е крайно ограничена и затова...
– Чии са рогозките във вашата колиба? - прекъсна ме Смит.
– Мои. Всичко в моята колиба е моя собственост.
– Прекрасно! Защо тогава всичко в моята яхта да не е мое?
– Слушайте добре, сър, за да не повтарям. Ако аз имам две рогозки и едната ми е излишна и ако някой ми я поиска назаем, което значи да му я подаря, аз съм длъжен да му я дам. Но никой няма да влезе в колибата ми да краде в мое отсъствие.
– Не се знае - възрази плантаторът. - И в Англия има селяни, които никога не заключват жилищата си, и въпреки това кражбите съществуват.
– Такива селяни има навсякъде по света, но това не говори за липса на кражби, а за нещо съвсем друго.
– Мога ли да зная за какво говори?
– Говори, че много битови, морални и правни норми и обичаи често пъти съществуват много векове след изчезването на обществено-икономическите условия, които са ги породили.
Това показва също така, че английският и българският, и всеки друг народ по земята е минал по същия път на развитие, по който върви сега племето занго.
Стерн, който досега слушаше мълчаливо, изведнъж се обърна към нас и каза:
– Оставете тия отвлечени спорове, моля. Те не решават нашия въпрос. Сега за нас е важно само това, което се яде и което се пие. Важни са чувалите с брашното и ориза. Да, сър, аз съм материалист. Моята философия е проста. Това маса ли е? Маса. Нужна ли ни е тя? Нужна ни е. Това стол ли е? Стол. Трябва ли ни? Трябва ни. Дайте да видим какво да правим с тая маса и с тоя стол.
Така Стерн ни върна към първия въпрос, с който бяхме почнали: какво да правим с имуществото на Смит? И тримата бяхме съгласни с едно; в яхтата не бива да оставим нищо. Досега туземците не смееха да се приближат до яхтата, но след посещението на Боамбо и Арики всеки час можеха да нахълтат и други гости. Туземците бяха любопитни хора. Те сигурно щяха да дойдат да видят чудесата в голямата лодка и никой не би могъл да ги убеди, че всички тия "чудеса" принадлежат на Смит. Всеки от тях щеше да си вземе каквото му хареса, без да го гризе съвестта, че е посегнал на чужда собственост. И всичко щеше да иде по вятъра.
– Ние ще живеем във вашата колиба, нали така? - попита Смит. - Значи, всичко трябва да откараме там, а след това ще решим какво да правим.
IV
Боамбо ни даде десет лодки с двадесетина здрави мъже и пренасянето започна. Тежките чували с брашно и ориз доста затрудниха туземците. Те не бяха свикнали да пренасят на гръб тежък товар, струпваха се по трима-четирима души на един чувал, докато други четирима го поемаха в лодката. Пък и самите лодки, направени само от едно дърво, издълбано като корито, не бяха приспособени за тежък товар, нито пък бяха устойчиви във водата и малко претоварване на левия или на десния борд можеше да ги обърне. И наистина една лодка се обърна заедно с хората и с един чувал брашно. Чувалът веднага отиде на дъното.
Пренасянето от брега до моята колиба беше по-лесно. Туземците привързваха с лиана всеки чувал за две дебели бамбукови стъбла и двама души ги отнасяха на рамене.
Моята колиба се превърна в склад. Камарата от сандъци, чували и мебели стигна чак до тавана и зае всичкото място почти до вратата. Когато работата беше привършена, Смит раздаде на туземците по едно герданче и със знаци им даде да разберат, че трябва да си отидат. При нас в колибата остана само Боамбо.
– Ще свикам големия съвет - каза главатарят - и ще решим какво да правим.