Остров Тамбукту
Шрифт:
Ходих втори път при Габон. Той лежеше в колибата все тъй мрачен и мълчалив, примирен със съдбата си. Когато му заговорих, той дори не ме погледна. За него аз бях също такъв враг, както всеки друг от племето занго. Исках да му помогна да избяга, но това беше невъзможно - пазачите бдяха ден и нощ пред колибата. Те бяха много учтиви и внимателни към мен, допущаха ме свободно да влизам при пленника, но след моето излизане затваряха вратата и заставаха с лице към нея, мълчаливи и строги.
Мина и вторият ден на празника. Туземците играеха на голямата поляна, ядяха, почиваха и пак играеха. През деня жените отиваха в колибите да нахранят децата си (на децата и на непълнолетните момчета и момичета бе забранено да участвуват в празненството), след това пак се връщаха на поляната, където бурумът кънтеше непрекъснато и пискливите свирки не замлъкваха.
Настъпи третият ден на празника. Следобед почнаха да пристигат туземците от съседните села. Първи пристигнаха жителите на Калио начело със своя ренгати. Те дойдоха на поляната, наредени по двама, като пееха и играеха. Някои държаха в ръце копия и стрели, други носеха окачени на раменете си малки дървени барабани с изпъната на тях кожа, по която удряха с ръце. Всички се разстъпиха и направиха път на гостите. Като описаха кръг около огъня, те продължиха да пеят и да играят на едно място: пристъпваха от крак на крак, леко се навеждаха напред, след това се изправяха, отмятаха главите си назад и се провикваха: - Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!
Боамбо ги поздрави с кратка реч, на която отговори главатарят на Калио. След това гостите донесоха големи кошници с ямс, таро и уму и тежки кичури банани, които бяха оставили на края на поляната.
По същия начин - с игри и песни - пристигнаха жителите и на останалите села: Зурум, Хойда и Балда. Широката поляна се изпълни с народ. Бурумът задумка силно и танците отново почнаха. Песните и подвикванията на туземците се смесваха с грохота на вълните и отекваха далеч из залива и във всяко кътче на гъстия тропически лес.
Боамбо ми каза да повикам Смит и Стерн. да отидем на края на поляната и там да чакаме, докато започне церемонията по осиновяването. Никой от нас не знаеше точно каква ще бъде тази церемония - знаехме само, че Арики ще играе главната роля. Послушахме главатаря и седнахме на едно малко възвишение, откъдето виждахме всичко. Туземците неуморно играеха.
– Деца на природата - замислено каза капитанът, като смукна дим от лулата си. - Не бих казал, че животът им е лек. Напротив, вижда ми се много примитивен, сив и еднообразен. Да си призная, аз почвам да скучая...
– И аз - обади се Смит. - Ние сме рожба на друг свят. Свят, който е открил парната машина и железниците, електричеството и автомобилите, самолетите и подводниците. Цивилизацията е голямо благо, сър...
– Зависи за кого - подхвърлих аз.
– За всички - каза Смит. - И последните бедняци в Англия живеят по-добре от тия хора.
– И тия, които спят под мостовете на Темза ли? - попитах го аз.
Смит беше готов да възрази, но Стерн го изпревари.
– Оставете споровете за друг път - махна с ръка той. - Наближава най-тържествената част на празника. След малко племето ще ни осинови и Андо ще се ожени за дъщерята на главатаря. Щастливец! - възкликна капитанът.
– Защо не се ожените и вие, Стерн? - пошегува се Смит.
– Аз ли? Ха-ха! - изсмя се капитанът. - Женитба на моите години - това звучи като лоша шега. Чели ли сте нашия Дикенс? Спомнете си как мистър Уолер съветва сина си: "Ако някога прехвърлите петдесет години и почувствувате желание да се ожените за някоя - безразлично за коя, - заключете се в стаята си, ако имате такава, и незабавно се отровете. Отровете се, Семивел, моето момче, отровете се и впоследствие няма да съжалявате за това..."
– Дикенс е остроумен шегаджия - усмихна се Смит. - Нали той беше казал, че са нужни най-малко двадесет и пет обикновени жени, за да доставят щастие на човека, каквото може да му достави една вдовица. Оженете се за вдовица, Стерн.
– Има само една, за която бих се оженил, но тя още не е станала вдовица - пошегува се капитанът.
– Коя е тя? - оживено попита Смит.
– Жената на Арики.
– О, жената на Арики! - възкликна плантаторът. - Изборът ви не е лош!
– Само че тя е ангажирана вече - все тъй шеговито добави капитанът.
– От кого, Стерн?
– От този, който всяка седмица й подарява по един гердан от мъниста.
– О, бъдете спокоен, Стерн! Когато стане вдовица, аз ще ви я дам заедно с всичките гердани, които съм й подарил. Дори ще ви стана кум...
При нас дойде Амбо, запъхтян и изпотен от играта, но весело възбуден.
– Елате при огъня - каза той. - Сега нашето племе ще ви осинови. Елате веднага!
Беше настъпил дългоочакваният час. Отидохме при огъня. Бурумът и свирките замлъкнаха. Всички се струпаха в кръг около нас. Настъпи тържествена тишина. Арики и Боамбо ни приближиха. Лицата и на двамата бяха намазани с черна боя, от косите им стърчаха разноцветни пера, герданите на гърдите им и раковините по новите им пояси лъщяха от светлината на огъня със сребърен блясък.
Боамбо произнесе кратка реч. Той каза, че преди много луни на техния остров пристигнали трима бели хора, трима пакеги гена, и племето постъпило с тях според повелите на великия главатар Пакуо - хвърлило ги в Голямата вода. Единият от пакегите се удавил, а двамата останали живи. След това се появил още един пакеги и също останал на острова. И тримата пакеги са добри хора и племето трябва да ги осинови.
– Вярно ли казвам? - обърна се главатарят към множеството.
– Вярно! Вярно! - чуха се много гласове от всички страни.
– Съгласни ли сте да ги осиновим? - попита главатарят.
– Съгласни! Съгласни!
Боамбо отстъпи крачка назад. Тогава Арики застана на неговото място и започна своята реч. Той повтори историята на нашето появяване на острова и накрая се провикна:
– Вярно ли е, че всички пакеги са добри и полезни хора? Арики казва: не, не е вярно! Андо пакеги гена не е добър човек. Андо пакеги гена нарушава обичаите на нашето племе. Андо пакеги гена не слуша Арики. Арики казва: "Не ходи в Калио, Андо!" Но Андо пакеги гена не послуша Арики. Андо пакеги гена отиде в Калио. Вярно ли казвам? - обърна се към мене първожрецът.