Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Чакайте, забравих си качулката — каза той и затвори с ритник вратата.
Колкото и странна да бе външността му, забелязах нещо далеч по-обезпокоително.
— В името на обгореното тяло на бога! — прошепнах аз. — Вътре имаше свещи. Лорен знае ли за това?
Симон понечи да ми отговори, но вратата отново се отвори широко. Куклата изпълни касата й и черната му мантия се очерта на топлата светлина от свещите зад гърба му. Сега беше с качулка и с вдигнати нагоре ръце. Дългите му ръкави се издуха впечатляващо от движението на въздуха през отворената врата. Същият внезапен
— Проклятие! — смутено извика той.
Сега качулката покриваше лицето му наполовина, включително и част от едното око. Куклата отново затвори вратата с ритник.
Лицата на Уилем и Симон останаха невъзмутими. Въздържах се от какъвто и да било коментар.
Известно време беше тихо. След това от другата страна на вратата се разнесе приглушен глас:
— Имате ли нещо против да почукате отново? Иначе някак не изглежда правилно.
Уилем послушно отстъпи назад и почука отново. Почука веднъж, два пъти. Вратата се отвори и отново се възправи фигурата в тъмната мантия. Качулката скриваше лицето му, а дългите ръкави се вееха на вятъра.
— Кой призова Таборлин Великия? — попита Куклата със звучен глас, който бе леко приглушен от качулката, а след това ръката му посочи драматично. — Ти! Симон! — Последва пауза, след което гласът му загуби театралността си. — Днес не се ли виждахме вече?
Симон кимна. Усещах как мъчително се опитва да се сдържи да не се разсмее.
— Преди колко време?
— Около час.
— Хъмм. — Качулката кимна. — По-добър ли бях този път?
Той вдигна ръка, за да свали качулката, и аз забелязах, че мантията му е твърде голяма и ръкавите й стигат чак до върховете на пръстите му. Когато лицето му се появи, то беше ухилено като на някое дете, което си играе, обличайки дрехите на родителите си.
— Преди не се правеше на Таборлин Великия — призна Симон.
— О! — Куклата изглеждаше малко разочарован. — И как бях този път? Искам да кажа, миналия път? Бях ли добър Таборлин?
— Доста добър — потвърди Симон.
Куклата погледна Уилем.
— Мантията ми хареса — рече Уил, — но винаги съм си представял, че Таборлин е говорил с по-любезен тон.
— О! — Погледът му накрая се насочи към мен. — Здравей.
— Здравей — отвърнах аз с най-учтивия си глас.
— Не те познавам. — Последва пауза. — Кой си ти?
— Аз съм Квоте.
— Изглеждаш доста убеден в това — отбеляза той и ме погледна внимателно. Последва нова пауза. — Наричат ме Куклата.
— Кой те нарича така?
— _Кои_ те наричат така? — поправи ме той с вдигнат пръст.
— Кои са тези „те“? — усмихнах се аз.
— Кои са _били_ тези „те“?
— Кои са тези „те“ _сега_? — уточних аз и усмивката ми стана по-широка.
Куклата отвърна разсеяно на усмивката ми и махна неопределено с ръка.
— Нали се сещаш, „те“, хората. — Той продължи да ме гледа така, както човек разглежда интересен камък или лист от дърво, какъвто никога досега не е виждал.
— А ти как се наричаш? — попитах аз.
Изглеждаше леко изненадан от въпроса и очите му се съсредоточиха върху мен по по-нормален начин.
— Подозирам, че
Обърна се и влезе вътре.
Стаята не беше особено голяма. Но изглеждаше странно не на място, сгушена тук, в недрата на Архива. Вътре имаше дълбоко меко кресло, голяма дървена маса и две врати, водещи до други стаи.
Навсякъде имаше книги, които преливаха от полиците и библиотеките. Бяха струпани по пода, разхвърляни по масите и наредени върху столовете. За моя изненада на една от стените имаше две дръпнати завеси. В съзнанието ми се появи мисълта, че зад тях има прозорец, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята.
Стаята беше осветена с лампи и свещи — малки свещици и дебели като колони свещи, от които капеше восък. Всеки пламък ме изпълваше със смътно безпокойство при мисълта, че сме в сграда, пълна със стотици хиляди скъпоценни книги.
И имаше кукли. Те висяха от рафтове и от гвоздеи по стените. Стояха сбутани в ъглите и под столовете. Някои бяха в процес на поправяне и реставриране и лежаха разпръснати върху масата между различни инструменти. Имаше полици, пълни със статуетки, изкусно издялани и боядисани като хора.
Докато се приближаваше към масата, Куклата свали черната мантия и небрежно я остави да се свлече на пода. Отдолу беше облечен с обикновени дрехи — бяла кенарена риза, смачкани тъмни панталони и различни чорапи, доста кърпени на петите. Осъзнах, че е по-възрастен, отколкото смятах. Лицето му бе гладко и без бръчки, но косата му беше съвсем бяла и изтъняла на темето.
Той разчисти един стол за мен, като внимателно махна оттам малка кукла на конци и й намери място на близката полица. Сетне седна на масата, като остави Уилем и Симон да стоят прави. За тяхна чест трябва да призная, че те не изглеждаха особено смутени от това.
След като порови из безпорядъка на масата, Куклата извади парче дърво с неправилна форма и малък нож. Огледа внимателно лицето ми и се захвана да дялка методично. По масата се посипаха извити трески.
Странното е, че не изпитвах никакво желание да попитам някого какво се случва. Когато човек е задавал толкова много въпроси, колкото съм отправял аз, той се научава да разбира кога е уместно да питаш. Освен това знаех какви ще бъдат отговорите на въпросите ми. Куклата беше един от онези талантливи и не съвсем нормални хора, намерили своето място в Университета.
Обучението в Арканум прави неестествени неща с умовете на студентите. Най-забележителното от тези неща е да се занимаваш с онова, което повечето хора наричат симпатия, сигалдрия, алхимия, даване на имена и прочие.
Някои умове понасяха това по-лесно, други имаха затруднения. В най-лошия случай те полудяваха и свършваха в Убежището. Но повечето умове не се побъркваха, когато бяха подложени на стреса на Арканум, а просто леко се смахваха. Понякога тази смахнатост се проявяваше в малки признаци — тикове на лицето, заекване. Други студенти чуваха гласове, започваха да забравят, да ослепяват или да оглупяват… Понякога беше само за час или за ден. Понякога беше завинаги.