Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Твоят приятел? — одобрително възкликнах аз. — Познаваш маер Алверон?

Трепе направи колеблив жест.

— „Приятел“ може би е леко преувеличено — призна той. — Пишем си от няколко години и обменяме новини от своите краища на света, като от време на време си правим по някоя и друга услуга. Може би ще е по-правилно, ако кажа, че сме „познати“.

— Впечатляващо познанство. Какво представлява той?

— Писмата му са доста учтиви. Никога не са снобски, макар положението му да е много по-високо от моето — скромно отвърна Трепе. — Нали се сещаш, той все пак си е крал по всичко, като изключим, че няма титла

и корона. Когато се създавал Винтас, родът му отказал да предаде абсолютните си права. Това означава, че маерът има властта да прави почти всичко, което върши и крал Родерик — да дава титли, да събира армия, да сече монети и да събира данъци… — Той рязко поклати глава. — А, забравих за какво съм дошъл — каза той и взе да рови из джобовете си. — Вчера получих писмо от него.

Извади лист хартия, разгъна го, прокашля се и зачете:

C>

Знам, че си заобиколен от множество поети и музиканти, а аз имам нужда от млад мъж, който да го бива в словото.

Тук, в Северин, не мога да намеря никой подходящ. А да си призная, бих искал да имам най-добрия.

Преди всичко трябва да умее да се изразява добре, може би да е някакъв музикант. Освен това бих искал да е умен, любезен, възпитан, образован и дискретен. Четейки този списък с изисквания, сигурно разбираш защо нямах късмет сам да открия подходящия човек. Ако случайно познаваш някой с тези редки качества, кажи му да се свърже с мен.

Бих ти споделил за какво ми е необходим, но въпросът е от лично естество…

C$

Трепе изучаваше писмото още известно време.

— Продължава в същия дух и след това казва: „Що се отнася до гореспоменатия въпрос, доста бързам. Ако в Имре има подходящ човек, моля те, изпрати ми писмо по пощата. Ако пък решиш да изпратиш самия човек, подкани го да побърза.“ — Очите му продължаваха да оглеждат писмото, а устните му беззвучно помръдваха. — Това е всичко — заяви той накрая и пъхна листа обратно в джоба си. — Какво мислиш?

— Правиш ми голяма…

— Да, да. — Трепе нетърпеливо махна с ръка. — Чувстваш се поласкан. Зарежи всичко това. — Наведе се напред със сериозен вид. — Ще го направиш ли? Следването ти — той посочи презрително на запад по посока на Университета — ще ти позволи ли да отсъстваш един-два сезона?

— Всъщност обмислях дали да не следвам в чужбина за известно време — прокашлях се аз.

На лицето на графа се появи широка усмивка и той потупа подлакътника на стола си.

— Чудесно! — засмя се. — Мислех, че ще ми е трудно да те накарам да се разделиш със скъпоценния си Университет, все едно да извадя пени от ръката на мъртъв измамник! Осъзнаваш, че това е прекрасна възможност. Всъщност такова нещо се случва веднъж в живота. — Трепе хитро ми намигна. — Освен това на младеж като теб ще му е трудно да намери по-богат покровител от краля на Винт.

— В това има известна истина — признах аз на глас, а наум си помислих: _„Мога ли да се надявам на по-добра помощ в моето търсене на амирите?“_

— В това има _много_ истина — изкикоти се той. — Колко бързо можеш да се приготвиш за тръгване?

— Утре? — свих рамене аз.

— Не оставяш много време на прахта да се слегне, а? — повдигна вежди Трепе.

— Той споменава, че бърза, така че бих предпочел да подраня, отколкото да закъснея.

— Така е. — Графът извади джобния си часовник, погледна го, въздъхна

и го затвори. — Тази нощ ще трябва да си легна късно, за да нахвърлям препоръчителното ти писмо.

Погледнах през прозореца.

— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?

— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.

— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.

* * *

На следващия ден набързо се сбогувах с всички, които познавах в Университета. Получих искрени ръкостискания от Уилем и Симон и весело помахване с ръка от Аури.

Килвин изсумтя, без да вдига поглед от гравировката, която правеше, и ми каза, докато отсъствам, да записвам всякакви идеи, които ми хрумнат за вечногорящата лампа. Аруил ми хвърли продължителен, проницателен поглед през очилата си и ме увери, че за мен ще има място в Медика, когато се върна.

Думите на Елкса Дал ми подействаха освежаващо след резервираните отговори на останалите магистри. Той се засмя и призна, че малко ми завижда за свободата. Посъветва ме да се възползвам напълно от всяка появила се възможност да постъпвам безразсъдно. Каза, че ако хиляда и шестстотин километра се окажат недостатъчни, за да не разбере никой за лудориите ми, то тогава за мен няма спасение.

Нямах късмет да открия Елодин и трябваше да се примиря да пъхна бележка под вратата на кабинета му. Тъй като обаче той почти не го използваше, можеха да минат месеци, преди да я намери.

Купих си нова пътна торба и още няколко неща, без които един симпатист не трябва да остава никога — восък, връв, тел, игла с кука и медицински конец. Лесно опаковах дрехите си, тъй като не притежавах много такива.

Докато приготвях багажа си, постепенно осъзнах, че няма да мога да взема всичко със себе си. Това донякъде ме изненада. Толкова много години бях успявал да нося всичко, което притежавах, и дори ми оставаше място.

Но откакто се преместих в тази малка таванска стаичка, бях започнал да събирам разни дреболии и имах незавършени проекти. Сега разполагах с разкоша да притежавам две одеяла. Имах листове с бележки, кръгло парче калай с недовършена гравировка от Рибарника, счупен часовник със зъбни колела, който бях взел на части, за да видя дали няма да успея да го сглобя отново.

Довърших подреждането на пътната си торба и наслагах всичко останало в сандъка, който стоеше до леглото ми — няколко износени инструмента, счупено парче плоча, което използвах, за да правя изчисления, малка, дървена кутия с някои ценни дреболии, които Аури ми беше подарила…

След това слязох по стълбите и попитах Анкер дали има нещо против да прибере вещите ми в мазето, докато се върна. Той призна малко виновно, че преди да започна да спя там, малката таванска стаичка е била празна в продължение на години и я е използвал само за склад. Беше склонен да не я дава под наем, ако му обещаех, че ще продължа нашето споразумение да свиря срещу подслон и след като се върна. Съгласих се на драго сърце, метнах калъфа с лютнята през рамо и се отправих към вратата.

* * *