Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Морякът ни подмина и се затича по подвижното мостче, без да обръща внимание на това как се друсат и тропат дъските под краката му. Усмихнах се успокояващо на Трепе и последвах мъжа. Двама жилави мъже издърпаха мостчето и аз помахах на Трепе за сбогом.

Разнесоха се заповеди. Мъжете се засуетиха и корабът започна да се движи. Обърнах лице надолу по течението на реката, към Тарбеан и към морето.

> 52.

> Кратко пътуване

Пътят ми не беше особено сложен. Трябваше да се спусна по течението на реката до Тарбеан през протока Рефтинг, след това да продължа покрай брега към Джунпуи и после нагоре срещу течението на

река Аранд. Този път беше по-заобиколен, отколкото ако минавах през сушата, но в крайна сметка бе по-хубав. Дори и да си купех право да ползвам пощенските станции и да сменях конете при всяка възможност, пак щяха да си ми необходими почти три цикъла, докато стигна Северин по суша. И повечето от това време щях да прекарам в Южен Атур и Малките кралства. Само свещениците и глупаците очакваха, че пътищата в тази част на света ще са безопасни.

Пътуването по вода увеличаваше с неколкостотин километра разстоянието, което трябваше да измина, но на корабите в морето не им се налагаше да следват завоите и извивките на сухопътните пътища. И макар добрият кон да развиваше по-висока скорост от кораба, не можеше да бъде язден денонощно и без почивка. Придвижването с кораб щеше да отнеме около дванайсет дни, в зависимост от времето.

Друга причина да избера морския път бе любопитството ми. Никога не бях плавал по нещо по-голямо от река. Единственото, което ме безпокоеше, бе, че може да ми стане прекалено скучно, заобиколен само от вятър, вълни и компанията на моряци.

* * *

По време на пътуването възникнаха няколко злополучни усложнения.

Накратко те включваха буря, пирати, предателство и корабокрушение, макар и не точно в този ред. Освен това от само себе си се разбира, че извърших много неща — някои героични, други необмислени, а трети находчиви и дръзки.

Случи се така, че по пътя бях ограбен, давен и оставен без пукната пара по улиците на Джунпуи. За да оцелея, просих за коричка хляб, откраднах обувките на един мъж и рецитирах поезия. Последното разкрива най-добре отчаяното положение, в което бях изпаднал.

Ала тъй като всички тези събития нямат много общо със същината на нашата история, ще трябва да ги подмина заради по-важните неща. С няколко думи — бяха ми нужни шестнайсет дни, за да стигна до Северин. Малко по-дълго, отколкото бях планирал, но пък през цялото пътуване нямаше и един миг, в който да се почувствам отегчен.

> 53.

> Отклонението

Минах с куцукане през портите на Северин. Бях облечен в дрипи, нямах никакви пари и бях гладен.

Гладът ми е познат. Познати са ми безбройните смътни усещания, които той предизвиква в тялото. Точно този глад не беше толкова ужасен. Преди един ден бях изял две ябълки и малко осолено свинско, така че усещането не беше толкова мъчително. Не беше като онзи глад, който те кара да се чувстваш слаб и разтреперан. Щяха да минат поне около осем часа, преди да стане такъв.

През последните два цикъла всичко, което притежавах, бе изгубено, унищожено или изоставено. Единственото изключение беше лютнята ми. Прекрасният калъф от Дена се беше изплатил десетократно по време на пътуването ми. Освен че веднъж спаси живота ми, той бе запазил лютнята ми, препоръчителното писмо от Трепе и безценната рисунка на чандрианите от Нина.

Може би забелязвате, че в списъка на притежаваните от мен вещи не включвам никакви дрехи. Има две основателни причини за това. Първата е, че мърлявите парцали, в които бях облечен, по никакъв

начин не могат да бъдат наречени дрехи. А втората е, че ги бях откраднал, затова не ми се струва редно да твърдя, че са били моя собственост.

Най-дразнеща бе загубата на плаща от Фела. Бях принуден да го накъсам на парчета и да го използвам за превръзки в Джунпуи. Почти толкова неприятно бе и изчезването на спечеления ми с толкова труд грам, който сега лежеше някъде в дълбоките, тъмни води на морето Сентхе.

* * *

Град Северин беше разделен на две неравни части от висока бяла скала. Повечето от ежедневната дейност на града кипеше в по-голямата му част, разположена в подножието на скалата и уместно наречена Стръмнината.

Над Стръмнината се намираше по-малката част от града. Тя се състоеше предимно от имения и господарски къщи, които принадлежаха на аристокрацията и богатите търговци. Имаше и шивачи, слуги, театри и бордеи, необходими за задоволяването на нуждите на висшата класа.

Острата скала от бял камък изглеждаше така, сякаш се е издигнала нагоре само и само за да осигури на благородниците по-добър изглед към околността. Простирайки се на североизток и на юг, височината и големината й намаляваха, но там, където разполовяваше Северин, тя беше висока шейсет метра и беше стръмна като стена.

В центъра на града скалата стърчеше като някакъв широк полуостров. Върху издадената й част бе кацнало имението на маер Алверон. Стените му от светъл камък се виждаха от всяка точка на града в подножието. То вдъхваше страхопочитание, защото изглеждаше така, сякаш домът на рода Алверон е надвиснал от скалите и те наблюдава.

Видът му беше доста смущаващ за мен, както бях останал без пукната пара в джоба и дори нямах прилични дрехи на гърба си. Възнамерявах да занеса писмото от Трепе направо на маера въпреки неугледния си външен вид, но като погледнах нагоре към високите каменни стени, осъзнах, че вероятно няма да ме допуснат да мина през входната врата. Приличах на мръсен просяк.

Не разполагах с никакви средства, нито пък с каквито и да е възможности за избор. С изключение на Амброуз, който живееше в имението на баща си на юг от тук, не познавах абсолютно никого във Винтас.

Бях просил и преди и даже бях крал, но само когато нямах никакъв друг избор. Това е опасен занаят и само пълен глупак би опитал да се занимава с него в непознат град, да не говорим пък за съвсем чужда страна. Тук, във Винтас, дори нямах представа какви закони щях да наруша.

Така че скръцнах със зъби и направих единственото възможно нещо — обикалях с боси крака по павираните улици на Долен Северин, докато не намерих заложна къща в един от по-хубавите квартали на града.

Стоях от отсрещната страна на улицата почти цял час и наблюдавах хората, които влизаха и излизаха, като се опитвах да измисля по-удачно решение. Но такова просто нямаше. Извадих писмото от Трепе и рисунката на Нина от тайника в калъфа, пресякох улицата и заложих лютнята и калъфа за осем сребърни нобъла с бележка, даваща ми един цикъл време.

Ако сте водили толкова лесен живот, че никога не ви се е налагало да посещавате заложните къщи, тогава ще трябва да ви обясня. Бележката беше своеобразна разписка и с нея можех да откупя лютнята си за същата сума пари, стига да го направех и рамките на единайсет дни. На дванайсетия тя щеше да стане собственост на притежателя на заложната къща, който несъмнено можеше да я продаде за десеторно по-голяма сума.