Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Най-лошото от всичко бе, че тези кратки разговори бяха най-интересната част от деня ми, ако маерът не ме повикаше. Досега бяхме разговаряли по време на лек обяд, три пъти на кратки разходки в градините и веднъж късно през нощта, когато повечето разумни хора отдавна бяха в леглата си. На два пъти куриерът на Алверон ме буди от здравия ми сън, преди още небето да се озари с първите отблясъци на зората.
Знам кога съм подложен на изпитания. Маерът искаше да провери дали съм готов да съм на негово разположение по всяко време на деня
И така, аз играех неговата игра. Бях очарователен и неизменно учтив. Идвах, когато ме потърсеше, и си тръгвах веднага щом приключехме. Не задавах неуместни въпроси, не му поставях никакви искания и прекарвах останалата част от деня си, скърцайки със зъби и крачейки напред-назад в прекалено големите си стаи, като се опитвах да не мисля колко дни ми остават до изтичането на срока от един цикъл на бележката за лютнята ми.
Нищо чудно, че почукването на вратата на четвъртия ден почти ме накара да се затичам към нея. Надявах се, че Алверон ме вика, но в този момент каквото и да е развлечение бе добре дошло.
Отворих вратата и пред мен се изправи един възрастен мъж — благородник до мозъка на костите. Разбира се, издаваха го дрехите му, но по-важно бе обстоятелството, че демонстрираше благосъстоянието си със спокойното безразличие на човек, роден богат. Онези, които бяха станали благородници наскоро или се преструваха на такива, както и богатите търговци, просто не се държаха по този начин. Слугата на Алверон например имаше по-хубави дрехи от половината благородници, но въпреки самоувереността си той все пак изглеждаше като бакалин, облякъл празничните си дрехи.
Благодарение на шивачите на маера бях облечен толкова добре, колкото и всички останали. Цветовете ми отиваха — тревистозелено, черно и тъмночервено, със сребристи ширити по ръкавите и яката. Ала за разлика от Стейпс аз носех дрехите си с небрежната непринуденост на благородник. Вярно е, че от броката ме сърбеше. Вярно е и че копчетата, токите и многобройните слоеве плат правеха всяка дреха корава и неудобна като коженото облекло на наемниците. Но аз носех одеянията си с такава лекота, сякаш ми бяха втора кожа. Нали разбирате, това беше костюм и аз играех ролята си така, както само член на трупа може да го направи.
Както вече казах, отворих вратата и видях в коридора да стои възрастен благородник.
— Значи ти си Квоте, така ли? — попита ме той.
Кимнах, хванат леко неподготвен. В Северен Винтас обичаят бе предварително да се изпрати слуга, който да поиска среща. Куриерът носеше бележка с пръстен с името на благородника, изписано върху него. Трябваше да изпратиш златен пръстен, за да поискаш среща с благородник с по-висок ранг от твоя, сребърен — за такъв с ранг горе-долу като твоя, и железен — за някой, който е с по-нисък ранг.
Разбира се, аз нямах никакъв ранг. Нямах титла, земи, семейство, нито потекло. Не бях
Важното бе, че не бях официално представен пред двора и по тази причина нямах _официален_ ранг. Това означаваше, че пръстените, които ми изпращаха, бяха железни. А човек обикновено не отказва молба, придружена с железен пръстен, за да не обиди онези, които са с по-високо положение от него.
Затова доста се изненадах, когато видях пред вратата да стои този възрастен господин. Очевидно беше благородник, но не беше обявил предварително посещението си и не беше поканен.
— Можеш да ме наричаш Бредон — каза той. — Играеш ли так?
Поклатих глава, без да знам как трябва да реагирам.
Той въздъхна леко и разочаровано.
— А, добре, тогава мога да те науча. — Подхвърли ми една кадифена торбичка и аз я улових с двете си ръце. На пипане сякаш беше пълна с малки гладки камъни.
Бредон се обърна и махна с ръка. Двама млади мъже се втурнаха в стаята ми, носейки малка масичка. Отстъпих встрани, за да влязат, и благородникът ги последва.
— Оставете я до прозореца — нареди им той, посочвайки мястото с бастуна си. — И донесете някакви столове… От онези с дървените облегалки.
За кратко време всичко бе подредено така, че Бредон да е доволен. Двамата слуги си тръгнаха и той се обърна към мен с извинително изражение на лицето:
— Надявам се, че ще простиш на един старец за това драматично нахлуване.
— Разбира се — благосклонно отвърнах аз. — Моля, седнете. — Посочих към масата, поставена току-що до прозореца.
— Каква самоувереност — изкикоти се той и подпря бастуна си на перваза.
Слънчевата светлина проблесна върху дръжката от полирано сребро, оформена като глава на вълк с озъбена паст.
Бредон беше доста възрастен. Не много стар, но можеше да ми бъде дядо. Цветовете на родовия му герб не бяха кой знае какви — пепелявосиво и черно с цвят на въглища. Косата и брадата му бяха чисто бели, подстригани до една и съща дължина и обрамчваха лицето му. Докато седеше и ме наблюдаваше с живите си кафяви очи, ми напомняше на бухал.
Седнах срещу него и разсеяно се зачудих как ли ще се опита да измъкне информация от мен. Вероятно щеше да пробва да я разиграе на комар. Това поне щеше да е нов и различен подход.
Той ми се усмихна. Честна усмивка, на която отвърнах, преди да осъзная, че го правя.
— Сигурно вече си събрал доста добра колекция от пръстени? — попита.
Кимнах утвърдително.
— Ще имаш ли нещо против да ги разгледам? — наведе се той към мен с любопитство.
— Съвсем не.
Отидох до другата стая и се върнах с шепа, пълна с пръстени, които изсипах върху масата.