Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Какво е това? — попита Дедан и посочи с дебелия си пръст към едно отбелязано с
кръстче място дълбоко навътре в гората от южната страна на пътя.
— Мисля, че това е този лагер — отвърна Мартен и посочи с пръст, — точно до потока.
Кимнах.
— Ако това е вярно, то ние сме по-близо до Кросон, отколкото предполагах. Можем
просто да тръгнем на югоизток и да си спестим повече от ден ходене. — Погледнах Мартен.
— Мислиш ли, че съм прав?
— Дай да видя. —
изглежда. Не мислех, че сме отишли толкова далеч на юг. Ще си спестим поне четирийсет
километра, ако минем оттук.
— Това не е никак малко — отбеляза Хеспе и разтри превързания си крак. — Разбира се,
освен ако някой от вас, господа, не реши да ме носи.
Отново насочих вниманието си към кутията. Беше пълна с плътно наблъскани едно до
друго пакетчета, увити в плат. Когато вдигнах едно от тях, видях блясъка на злато.
Всички зашепнаха развълнувано. Проверих останалите малки и тежки вързопчета и бях
възнаграден с блясъка на още монети — всичките златни. По груби сметки вътре имаше над
двеста рояла. Макар никога да не бях държал в ръцете си такава монета, знаех, че един
златен роял струва осемдесет бита — почти колкото маерът ми бе дал за финансирането на
цялото това пътуване. Нищо чудно, че той нямаше търпение да сложи край на засадите,
устройвани на неговите бирници.
Пресметнах наум, превръщайки съдържанието на кутията в парите, с които бях свикнал
повече, и получих над петстотин сребърни таланта — достатъчно средства, за да си купиш
голяма крайпътна странноприемница или цял чифлик, заедно с добитъка и прислугата. С
толкова пари можеш да се сдобиеш с дребна титла, с назначение в двора или с офицерска
длъжност в армията.
Видях, че всички останали също пресмятат наум.
— Какво ще кажете да си поделим малка част от това? — предложи Дедан с не особено
голяма надежда в гласа.
Поколебах се и след това се пресегнах към кутията.
— Мислите ли, че по един роял на човек е достатъчно справедливо? — попитах.
Никой не продума, докато аз развързвах едно от вързопчетата.
— Сериозно ли говориш? — невярващо ме попита Дедан.
Подадох му една тежка монета.
— Така, както виждам нещата, някои по-недобросъвестни хора можеше и да забравят да
кажат на Алверон за това. Или пък никога нямаше да се върнат при него. Мисля, че по един
роял на човек е добра награда, задето сме толкова почтени хора. — Подхвърлих и на Мартен
и Хеспе по една лъскава златна монета.
— Освен това — добавих аз, подхвърляйки роял и на Темпи — бях нает да намеря група
бандити,
за извършените услуги извън онова, за което сме се пазарили. — Мушнах монетата в джоба
си и го потупах с ръка. — Не е нужно маерът да разбира за това.
Дедан се засмя и ме удари по гърба.
— В крайна сметка не си много по-различен от нас — рече той.
Отвърнах на усмивката му, затворих капака на кутията и чух как ключалката изщрака.
Не споменах за другите две причини, поради които постъпвах по този начин. Първата
беше, че така в действителност купувах лоялността им. Не можеше да не осъзнават колко
лесно е да грабнат кутията и да изчезнат. И на мен ми беше минала тази мисъл. Петстотин
таланта щяха да платят обучението ми в Университета за следващите десет години и пак
щяха да ми останат предостатъчно.
Сега обаче наемниците бяха значително по-богати от преди и това трябваше да ги накара
да се почувстват по-почтени. Тежката златна монета щеше да държи мислите им далеч от
парите, които носех. Въпреки това възнамерявах да спя със заключената кутия под
възглавницата си през нощта.
Втората причина бе, че и аз самият имах нужда от тези пари — от рояла, който открито
бях пъхнал в джоба си, както и от останалите три, които бях задигнал незабелязано, докато
подавах монетите на останалите. Както казах, Алверон никога нямаше да разбере за
разликата в парите, а четири рояла щяха да покрият таксата ми за цял семестър в
Университета.
* * *
След като прибрах кутията на маера на сигурно място на дъното на пътната ми торба,
всеки от нас реши какво би искал да вземе от оборудването на бандитите.
Оставихме палатките по същата причина, поради която не разполагахме с наши — те
бяха твърде неудобни за носене. Взехме от храната им толкова, колкото можехме да съберем
в багажа си, защото знаехме, че колкото повече носим, толкова по-малко ще ни се наложи да
купуваме.
Реших да взема един от мечовете на бандитите. Не бих похарчил пари, за да си го купя,
тъй като не знаех как да го използвам, но щом можех да си го взема безплатно…
Докато преглеждах разнообразните оръжия, Темпи се приближи до мен и ми даде
няколко съвета. След като ограничихме избора ми до два меча, адемецът най-накрая каза
онова, което мислеше:
— Ти не можеш да използваш меч. Въпрос. Смущение.
Имах чувството, че за него мисълта, че някой не умее да си служи с меч, е срамна —