Патриотични игри
Шрифт:
— Утре ще имам снимките. Исках да станат готови, преди дърветата да се разлистят. Когато се зашумят, къщата няма да се вижда добре от пътя. — Така Алекс представи накратко резултатите от разузнаването си.
— Ами алармената инсталация?
Алекс прочете сведенията от бележника си.
— Как, по дяволите, се добра до тези данни?
Добенс се засмя, като си отвори една бира.
— Лесно е. Ако ти трябват данните за някаква алармена инсталация, просто трябва да се обадиш до фирмата, която я е направила, и да им кажеш, че работиш за застрахователна
— Това няма значение.
— Добре де, само ти казвам. Още нещо.
— Да?
— Този път хлапето няма да пострада, също и майката, ако можем да го допуснем.
— Това не е част от плана — увери го Милър. „Проклет глупак. — Шон беше научил този израз в Америка. — За какъв революционер се смяташ?“
— Това е искане на моите хора — продължи Алекс, като не каза цялата истина. — Трябва да разбереш, Шон, нападението над деца тук е много лошо нещо. Не искаме да имаме такъв имидж, загряваш ли?
— И искаш да се измъкнеш заедно с нас?
Добенс кимна.
— Може да се наложи.
— Мисля, че това можем да го избегнем. Просто искам да кажа, че трябва да елиминираме всички хора, които видят лицето ти.
„Безчувствен дребен минетчия“ — помисли си Добенс, макар че думите бяха съвсем разумни. Мъртъвците не говореха.
— Много добре. Сега само трябва да намерим начин да накараме хората от охраната да се поотпуснат малко — каза ирландецът. — Предпочитам да избегнем използването на брутална сила.
— Мислих по този въпрос. — Алекс замълча, преди отново да проговори. — Как успяват армиите?
— Какво искаш да кажеш? — попита Милър.
— Имам предвид големите планове, онези, дето наистина вършат работа. Те успяват, защото показваш на другия нещо, което той наистина желае да види, така ли е? Караш го да тръгне по фалшивата следа, но тя трябва да е много добра. Трябва да ги накараме да търсят нещо не където трябва и те трябва да кажат и на другите.
— И как ще направим това? — След двеминутно мълчание се обади пак: — А?
Няколко минути по-късно Алекс се оттегли в спалнята си, като остави Милър пред телевизора, за да разгледа материалите. Пътуването беше много полезно. Планът вече започваше да добива някакъв вид. Щяха да трябват много хора, но това се очакваше.
Любопитно, но уважението му към Алекс сега беше спаднало. Той беше компетентен, разбира се, дори отличен при плана си за отклоняване на вниманието…но тази абсурдна сантименталност! Не че Милър живееше с мисълта да убива деца, но ако революцията го изискваше, значи това беше необходима цена. Още повече то привличаше вниманието на хората. Показваше им, че той и организацията му са сериозни. Докато Алекс не преодолее тези неща, никога няма да има успех. Но това не беше проблем на Милър. Част първа от акцията беше оформена в съзнанието му. Част втора веднъж беше начертана и после изоставена. „Но не и този път“ —
По обед на следващия ден Алекс му предаде снимките и го откара до една крайна станция на вашингтонското метро. Милър взе метрото за националното летище, за да се качи на първия от четирите самолета, които щяха да го закарат до дома.
Джек влезе в спалнята на Сали малко преди единадесет часа. Кучето — дъщеря му го беше нарекла Ърни — представляваше неразличима форма в ъгъла. Това беше едно от най-умните неща, които някога Джек бе правил. Сали беше прекалено силно влюбена в Ърни, за да мисли за раните си, и тя тичаше след него толкова бързо, колкото позволяваха отслабналите й крака. Това беше достатъчно, за да накара баща й да не обръща внимание на сдъвканите обувки и случайните грешки на кучето, което цапаше къщата. След няколко седмици тя щеше да се възстанови. Преди да излезе от стаята, Джек пооправи завивките. Кати вече беше в леглото, когато той се върна при нея.
— Добре ли е тя?
— Спи като ангел — отговори Джек, като се пъхна до нея.
— А Ърни?
— И той е там някъде. Чух как опашката му удряше в стената. — Той я прегърна с двете ся ръце. Вече беше трудно да се доближи до нея. Прокара ръка по корема й, като опипваше формите на нероденото им дете. — Как е следващото?
— Най-после се укроти. Господи, колко е активен. Не го събуждай.
На Джек му се стори странно, че бебетата могат да бъдат будни, преди да се родят, но не може да се спори с лекари.
— Него ли?
— Така казва Мадж.
— А какво казва тя за теб? — опипа ребрата й. Изпъкваха твърде много. Жена му винаги е била слаба, но това беше прекалено.
— Възвръщам си теглото — отговори Кати. — Не трябва да се тревожиш. Всичко е наред.
— Добре. — Той я целуна.
— Само това ли ще получа? — дочу в тъмното той.
— Смяташ ли, че ще можеш да издържиш на повече?
— Джек, утре не съм на работа — изтъкна тя.
— Но някои от нас са — възпротиви се той, но скоро откри, че не е съгласен.
21.
ПЛАНОВЕ
— Акуратен е — каза О’Донъл. Милър се беше върнал с копираните от Добенс въздушни снимки, топографските карти и снимките на дома на Райън откъм сушата и морето. Към тях бяха добавени печатни записки за наблюденията на хората му, както и други данни, които може да го заинтересуват.
— За съжаление той позволява на личните си чувства да пречат на работата му — хладно отбеляза Милър.
— А ти не го ли правиш, Шон? — меко го укори О’Донъл.
— Това няма да се повтори повече — увери го командирът му по акциите.
— Добре. Важното на грешките е, че от тях се учим. Хайде да разгледаме предложената акция.
Шон извади друга карта и в продължение на двадесет минути разисква идеите си. Привърши с предложението на Добенс за маневрата за отвличане на вниманието.
— На мен ми харесва. — Обърна се към шефа на разузнаването: — Ти какво мислиш, Майкъл?
— Противникът ще бъде многоброен, разбира се, но планът предвижда това. Единственото нещо, което ме тревожи, е, че ще бъдат необходими почти всичките ни хора.