Патриотични игри

Клэнси Том

— Както и да е, сега, след като знаем, че може би този лагер е това, което ни трябва, какво ще правим?

— Работим по въпроса. Повече не мога да ти кажа.

— Добре. — Райън махна с ръка към бюрото си. — Искаш ли кафе, Марти?

Кантор погледна любопитно.

— Не, забранено ми е за известно време.

Кантор не каза, че се подготвя голяма акция. Нормално беше само няколко от участниците да знаят какво става. Една бойна група на самолетоносача „Саратога“ трябваше да отплава на запад от Средиземно море и след няколко дни да мине на север покрай залива Сидра. Както си беше в реда на нещата, те бяха следени от съветски кораб — рибарски траулер, ловящ електронна разузнавателна информация вместо скумрия, — който даваше информация на либийците. Когато в полунощ самолетоносачът се озове право на север от Триполи и започне провеждането на нощни полети, агент на французите ще прекрати електрозахранването

на някои от радарните инсталации. Очакваше се това да развълнува някои хора, макар командирът на самолетоносача да нямаше никаква представа, че ще провежда нещо друго освен рутинни нощни полети. Надяваха се, че същата група френски командоси, които бяха нападнали лагер 20, ще могат да се прокраднат и в лагер 18. Марти не биваше да казва нищо за това на Райън, но можеше да се съди за силата на нанесения удар над „Пряко действие“, след като французите желаеха да сътрудничат на американците по този начин. Макар това да не беше първият пример на международно сътрудничество, то беше една от първите три подобни акции, увенчали се с успех. ЦРУ бе помогнало да бъде отмъстено за убийството на приятел на френския президент. Независимо от различията между страните дълговете на честта все още се изплащаха докрай. Това допадаше на чувството за коректност на Кантор, но беше факт, известен само на двадесет души в ЦРУ. Акцията трябваше да се проведе след четири дни. Един старши офицер от Дирекция „Операции“ в момента работеше с френските десантници, които според доклада му имаха желанието да демонстрират уменията си още веднъж. Ако късметът не изневери, терористичната група, имала наглостта да извърши убийства в Съединените щати и Великобритания, щеше да бъде ударена от войски на друга страна. Ако успееше, това начинание щеше да бъде ценен принос в борбата срещу тероризма.

Денис Кули пишеше в счетоводната книга. Беше рано. Книжарницата все още не работеше с клиенти и по това време той оправяше сметките. Не беше никак трудно, защото продажбите не бяха толкова много. Той си тананикаше, без да осъзнава, че този навик дразни човека, който подслушваше от поставения зад една от лавиците микрофон. Внезапно тананикането спря и той вдигна глава. Какво ставаше…?

Дребният човечец почти подскочи в стола си, като надуши лютивия дим. Огледа стаята за няколко секунди и вдигна очи. Димът идваше от лампата на тавана. Изтича до стената и плесна с ръка ключа. Оттам избухна синя светкавица и силен електрически шок вцепени ръката му до лакътя. Изненадан погледна ръката си, започна да раздвижва пръстите си и да наблюдава дима, който, изглежда, се разсейваше. Изчака да види дали ще спре да излиза. Кули имаше пожарогасител в задната стаичка. Взе го и се върна, изтегли щифта и го насочи към ключа. Вече не излизаше никакъв дим. След това застана на стола си, за да погледне по-отблизо лампата, но димът вече почти се беше разсеял. Мирисът остана. Кули стоя на мърдащия стол повече от минута с разтреперани колене, държеше пожарогасителя и се опитваше да реши какво да прави. Дали да извика пожарната команда? Но нали няма огън? Всичките тези ценни книги… Обучен беше в много неща, но не и да гаси пожари. Дишаше тежко, почти изпаднал в паника, докато накрая реши, че няма за какво да се притеснява. Обърна се и видя, че трима души любопитно надничат през прозореца.

Свали пожарогасителя със засрамена усмивка и направи комичен жест към зяпачите. Лампата беше изключена. Ключът за лампата — също. Огънят, ако това можеше да се нарече огън, беше угаснал. Ще трябва да повика електротехника на сградата. Кули отвори вратата, за да обясни проблема на колегите си от съседните магазини. Един от тях му каза, че електроинсталациите тук са ужасно остарели. Кули никога не беше мислил за това. Електричеството си е електричество. Натискаш ключа, лампата светва и толкова. Раздразни се, че нещо, което беше смятал за толкова надеждно, не се оказа такова. След минута повика управителя на сградата, който обеща, че ще осигури електротехник след половин час.

Мъжът пристигна след четиридесет минути, като се извини, че е закъснял поради натовареното движение. Застана за миг, за да се възхити на лавиците с книги.

— Мирише, сякаш е горяла жица — отсъди след това той. — Късметлия сте, сър. Това често пъти води до пожар.

— Трудно ли ще бъде да се оправи?

— Предполагам, че ще се наложи да заменя инсталацията. Трябвало е да се направи преди години. Това старо помещение…е, службата за ремонт на електроинсталации е по-възрастна от мен, което значи, че е много стара — усмихна се той.

Кули го заведе до таблото е бушоните в задната стаичка и мъжът започна работа. Денис не желаеше да използва настолната си лампа и седна в полумрака, докато

човекът работеше.

Електротехникът изключи външния главен прекъсвач и разгледа таблото с бушоните. На него все още стоеше оригиналният етикет за проведена инспекция и когато той почисти прахта, прочете датата: 1919 г. Мъжът удивен поклати глава. Почти седемдесет проклети години! Трябваше да размести някои неща, за да се добере до стената, и с изненада забеляза наскоро поставения гипс. Това място беше не по-лошо за започване от всяко друго. Не желаеше да разваля стената повече, отколкото трябва. Откърти гипса с длето и чук и видя жицата…

Стори му се, че тя не е която трябва. Имаше пластмасова изолация, а не онази гутаперча, използвана по времето на дядо му. Пък и не се намираше точно където трябва. Реши, че това е странно. Дръпна жицата и я измъкна леко.

— Мистър Кули? — извика той. Собственикът на книжарницата се появи след миг. — Знаете ли какво е това?

— По дяволите! — изруга детективът в стаята на горния етаж. — Мамицата му! — обърна се към колегата си шокиран. — Повикай подполковник Оуенс!

— Никога не съм виждал подобно нещо. — Откъсна единия край на жицата и я подаде. Електротехникът не разбираше защо Кули е така блед.

Кули също не разбираше, но знаеше какво е това. На края на кабела нямаше нищо, там просто спираше изолацията и не се виждаше медната сърцевина, която има всеки кабел за електроинсталация. В края на кабела се криеше чувствителен микрофон. Собственикът на книжарницата се успокои след миг, макар гласът му да стържеше.

— Нямам представа. Продължавайте.

— Да, сър. — Електротехникът започна отново да търси инсталацията.

Кули вече беше вдигнал телефона и набра един номер.

— Ало?

— Беатрис?

— Добро утро, мистър Денис. Как сте днес?

— Можеш ли да дойдеш в магазина днес предобед? Спешно е.

— Разбира се. — Тя живееше само на една пряка от станция „Холоуей роуд“ на метрото. Маршрутът „Пикадили лайн“ вървеше почти право към магазина. — Ще бъда там след петнадесет минути.

— Благодаря ти, Беатрис. Ти си съкровище — добави той, преди да затвори телефона, а мозъкът му вече работеше със свръхзвукова скорост. Нито в магазина, нито в дома му имаше нещо, което да го уличи в престъпление. Отново вдигна телефона, но се поколеба. Инструкциите за момент като този бяха да се обади на номер, който беше запомнил — но след като в книжарницата му имаше микрофон, то телефонът му…а и домашният му телефон… Кули сега се потеше, независимо от ниската температура. Наложи си да се отпусне. Никога не беше казвал нещо компрометиращо по телефона. Дали? Въпреки всичкия си опит и дисциплинираност Кули никога не се беше изправял лице в лице с опасност и започваше да изпада в паника. Необходима му беше максимална концентрация, за да може да обмисли действията си, като използва знанията и опита си от години. Кули си мислеше, че никога не се е отклонявал от тях. Нито веднъж. Сигурен беше в това. Когато спря да трепери, се чу звънецът.

Видя, че е Беатрис. Кули грабна палтото си.

— Ще се върнете ли по-късно?

— Не съм сигурен. Ще ти се обадя. — Излезе и остави жената да гледа озадачено след него.

Необходими бяха десет минути, за да бъде намерен Джеймс Оуенс, който беше заминал е колата си на юг от Лондон. Подполковникът даде незабавна заповед да бъде проследен Кули и арестуван, ако се окаже, че се опитва да напусне страната. Двама души вече наблюдаваха колата му и бяха готови да го проследят. Други двама бяха изпратени в книжарницата, но пристигнаха точно когато той излезе от нея и се намираха от другата страна на улицата. Един от тях изскочи от колата и го последва, като се надяваше, че той ще свие по улица „Бъркли“, за да отиде при пътническия си агент. Вместо това Кули се шмугна в станцията на метрото. Това изненада полицая и той влезе във входа откъм тази страна на улицата, по която вървеше. Поради тълпата пътници практически беше невъзможно за него да забележи дребния човек. След по-малко от минута офицерът беше сигурен, че жертвата му е хванала някой влак, до който той не е имал възможност да се добере. Кули се беше измъкнал.

Детективът изтича обратно до колата и се обади по радиотелефона, за да предупреди полицията в летището „Хийтроу“, където свършваше тази линия на метрото — когато не пътуваше с колата си, Кули летеше, — и да изпратят коли до всички станции по маршрута „Пикадили лайн“. Просто нямаше достатъчно време.

Кули слезе на следващата спирка, както го бяха обучавали, и взе такси до станцията „Ватерло“. Оттам се обади до телефона.

— Пет-пет-две-девет — отговори му един глас.

— О, извинете ме, опитвах се да набера шест-шест-три-нула. Извинете.