Патриотични игри
Шрифт:
— Марти, ако тази акция излезе успешна, ще кажа на жена си, че АОЪ вече не действат. Тя има правото да знае поне толкова.
— Разбирам. Достатъчно е само да не знае как стават тези работи.
— Едва ли ще й бъде интересно — увери го Джек, като влязоха в стаята с телевизионния монитор. Жан Клод беше пак тук.
— Добър вечер, мистър Кантор, професор Райън — поздрави ги офицерът от DGSE.
— Как върви акцията?
— Намират се в радиомълчание — отговори полковникът.
— Не разбирам как могат да го направят по един и същи начин два пъти — продължи Райън.
—
— „Саратога“ в момента изпълняват задача от тип „алфа“ — обясни Марти. — Излетели са две изтребителни и три щурмови ескадрили самолети за радиосмущения. Точно сега патрулират по онази „Линия на смъртта“. Според нашите хора от електронното разузнаване либийците леко откачат в момента.
— Спътникът ще се появи над хоризонта след двадесет и четири минути — докладва старши техникът. — Местните атмосферни условия изглеждат добри. Трябва да получим ясни снимки.
Райън искаше да запали цигара. Така чакането ставаше по-леко, но всеки път, когато Кати го надушеше, му излизаше през носа. В този момент нападателният отряд трябва да изминава пълзешком последните хиляда метра. Самият Райън беше правил такова учение. Щяха да свършат всичко с разкървавени длани и колене, с пясък, втрит в раните. Това беше невероятно изморително нещо, а и присъствието на въоръжени войници на мястото на крайната цел го правеше още по-трудно. Трябваше човек да се движи, когато те гледат на другата страна, и да бъде тих. Те ще носят минимум оборудване, личните си оръжия, може би една-две гранати, няколко радиоапарата, и ще се прокрадват през пясъка като тигри, дебнещи и целите в слух.
Всички вече гледаха в празния телевизионен екран, омагьосани от породените във въображението им картини на това, което ставаше в момента.
— Окей — обади се техникът. — Камерите застават на линия, управлението по височина и следенето на автоматичен режим, програмната телеметрия приета. Поглед над целта след деветдесет секунди.
Телевизионният екран светна. Показа се тестовата картина. Райън не беше виждал такава от години.
— Получаваме сигнал.
След това се появи картината. За съжаление тя отново беше инфрачервена. Райън очакваше друго. Поради ниския ъгъл се виждаше много малка част от лагера. Не забелязваха абсолютно никакво движение. Техникът се намръщи и увеличи полето на наблюдение. Нищо не се виждаше, дори и хеликоптерите.
Ъгълът на снимане се променяше бавно и не беше за вярване, че разузнавателният спътник се движи с над двадесет и осем хиляди километра в час. Най-после отново видяха бараките. Райън примигна. Само една от тях — на охраната — имаше включено отопление. Какво значи това? „Отишли са си…няма никой у дома…а и нападателния отряд го няма.“
Райън каза това, което другите се страхуваха да изрекат:
— Нещо се е объркало.
— Кога могат да ни кажат какво се е случило? — попита Кантор.
— Не могат да нарушават радиомълчанието в продължение на няколко часа.
Последваха още два часа. Прекараха ги в канцеларията на Марти. Изпратиха им храна.
— На стотина километра от лагера нападателният отряд се е натъкнал на част от редовната армия. Вероятно е била механизирана военна част, излязла на учение. Било е неочаквано. Тъй като са летели ниско, са ги забелязали внезапно. Онези открили огън по хеликоптерите. Ефектът на изненадата бил загубен и трябвало да се обърнат. — Нямаше нужда Жан Клод да обяснява, че в най-добрия случай успяваха малко повече от петдесет процента от такива акции.
— Опасявах се от това. — Джек гледаше към пода. Не се нуждаеше от обясненията на друг, за да разбере, че тази мисия не може да бъде повторена. Бяха поели сериозен риск, като опитаха по един и същ начин да проведат тайна мисия два пъти. Нямаше да има трети опит. — Хората ви добре ли са?
— Да. Един от хеликоптерите е бил повреден, но е успял да се върне до базата. Няма пострадали.
— Моля, благодарете на хората си за опита, полковник. — Кантор се извини и отиде до личната си баня. Като влезе вътре, повърна. Язвата му кървеше отново. Марти се опита да се изправи, но му се виеше свят. Падна върху вратата и удари силно главата си.
Джек чу удара и отиде да види какво става. Трудно му беше да отвори вратата, но накрая видя Марти, легнал на пода. Първата мисъл на Райън беше да накара Жан Клод да повика лекар, но и самият той не знаеше как се прави това тук. Помогна на Марти да се изправи на крака и го заведе в канцеларията. Сложи го да седне в един стол.
— Какво има?
— Той току-що повърна кръв — как викате … — запита Райън, но реши да прати всичко по дяволите и набра номера на адмирал Гриър.
— Марти припадна. Нуждаем се от лекар.
— Аз ще се погрижа. Ще дойда след две минути — отговори адмиралът.
Джек отиде в банята и взе чаша вода и малко тоалетна хартия. Почисти с нея устата на Кантор и вдигна чашата:
— Изплакни си устата.
— Добре съм — възпротиви се мъжът.
— Глупости — отговори Райън. — Глупак. Работил си прекалено до късно и си опитал да свършиш всичко, преди да си тръгнеш, нали?
— Трябва…трябва.
— Това, което трябва да правиш, Марти, е да се махнеш оттук, преди всичко това да те довърши.
Кантор отново повърна.
„Ти не се шегуваше, Марти — помисли си Джек. — Войната се води и тук, а ти си една от жертвите. Искаше тази мисия да успее толкова, колкото и аз.“
— Какво става, дявол да го вземе! — Гриър влезе в стаята. Дори изглеждаше малко рошав.
— Язвата му се разлюти — обясни Джек. — Повръща кръв.
— О, Господи, Марти! — каза адмиралът.
Райън не знаеше, че в Ленгли има медицински диспансер. След малко пристигна човек, който се представи за лекар. Бързо прегледа Кантор, а след това той и охраната го поставиха в болнична количка. Изкараха го от стаята и тримата мъже останаха, загледани един в друг.