Патриотични игри

Клэнси Том

Боцман Знамировски погледна над вълнолома към лодката, която Роби беше вкарал в залива.

— В море като това можете да се обзаложите, че ще мога да настигна един такъв дребосък! Но ми трябва някой да работи на радара. Точно сега нямам оператор в групата си.

— Роби, ти си най-старшият тук — каза Джек.

— Законно ли е? — попита капитан Питърс, като опипваше автоматичния си пистолет.

— Вижте — бързо каза Джек, — току-що беше проведено въоръжено нападение от граждани на друга страна над собственост на правителството

на САЩ… това е военен акт и принципът за защита от страна на полицията не важи. — „Или поне аз смятам така“ — помисли си той. — Можете ли да ми дадете разумен довод срещу това да тръгнем след тях?

Не можеше.

— Боцман Знамировски, имате ли готов катер? — попита Джексън.

— По дяволите, да, можем да вземем катер №76.

— Пали! Капитан Питърс, ще имаме нужда от няколко пехотинци.

— Старшина Брекенридж, обезопасете района и доведете десет човека.

Старшината беше оставил офицерите да се разправят, докато настаняваше цивилните в пикапа. Дръпна Къмингс.

— Сержант, заеми се с цивилните, заведи ги до диспансера и им постави охрана. Подсили охраната, но главната ти цел си остава грижата за хората тук. Сигурността им е твоя отговорност — и не се смятайте за свободен, докато не ви освободя аз! Разбрано ли е?

— Тъй вярно, Патлак.

Райън помогна на жена си да се качи в камиона.

— Тръгваме да ги гоним.

— Зная. Внимавай, Джек. Моля те.

— Ще внимавам, но този път ще ги спипаме, мила. — Той целуна жена си. На лицето й имаше някаква особена гримаса, нещо повече от загриженост. — Ти добре ли си?

— Ще се оправя. Тревожи се за себе си. Внимавай!

— Разбира се, скъпа. Ще се върна. — „Но не и те!“ Джек се обърна, за да скочи в катера. Влезе в кабината и намери стълбата за мостика.

— Аз съм боцман Знамировски и аз поемам управлението — обяви тя. Мери Знамировски не изглеждаше като боцман, а като млад моряк. Джек се зачуди дали правилната дума за нея не е морячка. Тя подскачаше около руля като мъж.

— Ляво на борд назад две трети, дясно на борд назад една трета, руля наляво докрай.

— Кърмовото въже прибрано — докладва един моряк, този път мъж.

— Добре — отговори тя и продължи да дава резките си команди, за да отдалечи катера от пристана. Няколко секунди по-късно се намираха встрани от пристана и другите катери.

— Руля надясно докрай, напред с пълна газ. Поеми нов курс едно три пет. — Тя се обърна. — Как е радарът?

Принцът разглеждаше копчетата на непознатия уред. Намери превключвателя за потискане на местни смущения и се наведе над визьора.

— А! Целта се движи на едно, едно, осем, диапазон хиляда и триста, курс североизток, скорост… около осем възла.

„Това е както трябва, вълнението може да се усили при носа“ — помисли си боцман Знамировски.

— Каква е мисията ни, майоре?

— Можем ли да не изоставаме от тях?

— Те стреляха по моите катери! Мога да ги премажа, ако

желаете, сър — отговори боцманът. — Мога да поддържам тринадесет възла, докогато желаете. Съмнявам се, че ония могат да плават е повече от десет в това вълнение.

Боцманът отвори една от вратите на кабината и погледна към водата.

— Ще се доближим до тринадесет възла. Друго?

— Настигнете ги. За след това съм съгласен да чуя предложения — отговори Роби.

— Какво ще кажеш да видим къде ще отидат? — предложи Джек. — След това можем да повикаме кавалерията.

— Става. Ако опитат да бягат към брега… Господи, аз съм пилот на изтребител, не съм полицай. — Роби вдигна радиотелефона. На него беше изписана позивната на катера: НАЕФ. — Военноморска станция Анаполис, обажда се Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот. Чувате ли? Край. — Трябваше още два пъти да повтори повикването, преди да получи отговор.

— Анаполис, осигурете ми телефонна връзка с началника на училището.

— Той току-що ни се обади, сър, чакайте. — Последваха няколко щракания, придружени от обичайните статични смущения.

— Тук е адмирал Рейнолдс, кой се обажда?

— Майор Джексън, сър, на борда на катер седемдесет и шест. Намираме се на една миля на изток от академията и преследваме лодката, от която преди малко обстрелваха пристана.

— Това ли се е случило? Кой е с вас на борда?

— Боцман Знамировски и отрядът за охрана на катерите, Капитан Питърс и няколко морски пехотинци, доктор Райън и, ъъ, капитан Уелс, сър, от флотата на нейно величество — отговори Роби.

— Там ли е той? На другия телефон ме чакат от ФБР… Господи, Роби! Добре. Цивилните са под охрана в болницата, а полицията и ФБР идват насам. Повтори местонахождението си и след това ми кажи какво възнамеряваш да правиш.

— Сър, проследяваме лодката, която нападна пристана. Намеренията ни са да се доближим и да ги следим е радара, за да определим накъде искат да отидат, а след това да повикаме съответните служби на реда, сър. — Роби се усмихна в слушалката на избора на думите си. — Следващото ми обаждане ще е до крайбрежната охрана, сър. Изглежда, в момента са се насочили точно натам.

— Разбрано. Много добре. Може да продължите мисията, но за безопасността на гостите си носиш отговорност ти. Недей, повтарям, недей да поемаш никакви ненужни рискове. Потвърди това.

— Да, сър. Не трябва да поемаме никакви ненужни рискове.

— Използвай главата си, майоре, и докладвай според нуждите. Край.

— Ето ти вот на доверие — помисли гласно Джексън. — Продължавай.

— Рул на петнадесет градуса вляво — нареди боцман Знамировски, като зави около нос Грийнбъри. — Поемете нов курс нула, две, нула.

— Целта се движи по нула, едно, четири, диапазон хиляда и четиристотин, скоростта все още е осем възла — каза принцът на старшината кормчия на масата с картите. — Направиха по-къс завой при този нос.