Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Видя Даринка, Сарайдаров бе приятно изненадан, повика я в стаята си и я глътна цяла-целеничка, както вълкът бе глътнал Червената шапчица. Тази история не направи особено впечатление на хората в чифлика, защото бяха видели много Червени шапчици да изчезват в устата на господаря: рускини, българки, туркини, румънки, татаркини. Сарайдаров казваше, че мъжът трябва да се храни с млади жени, и ознаменуваше изяждането на всяка Червена шапчица с денонощни оргии в чифлика. Последната бе татаркинята Юлфет. По жътва пристигаха в чифлика стотици цигани и татари с чергилата си, разполагаха се в градината, палеха огньове, свиреха, пееха и чифликът се превръщаше на голям катун.
Миналото лято Сарайдаров мярна между тях новата си Червена шапчица, заповяда да заколят два вола и две телета, изнесе бъчви с вино и ракия, нареди да постелят с килими под навеса на хамбара, та кога играе Юлфет, да й е меко на крачетата. Тя нямаше червена шапчица на главата, имаше черни смолести коси и разногледи очи, черна бенка между веждите и тънки мургави пръсти. Циганите надуваха кларнетите
Сарайдаров направи Даринка „кучка-императрица“. Бе решил да отпразнува нейното изяждане по-шумно и по-тържествено от друг път и случаят му помогна. На следната сутрин отиде с един от пазачите си да нагледа циганите, които беряха царевица, и видя в имота си цяла чарда от чужди волове, крави и телета. Чардата принадлежеше на съседа чифликчия Иван Фишер, руски евреин, „богобоязлив“ старец с дълга червена брада и много дъщери. Едната половина от дъщерите му имаха чисто червени коси, другата половина — чисто черни коси, но всички имаха умни еврейски очи и закръглени руски задници. Младият Сарайдаров се опита да хвърли камък в това блато от лениви и благопристойни госпожици и получи само чай и сухи сладкиши. Иван Фишер предпочиташе да превърне чифлика си на сиропиталище за стари моми, отколкото да види една от тях на Сарайдаров престол като „кучка-царица“.
Сарайдаров подбра говедата и ги откара в чифлика. Двамата от пазачите на Фишер се опитаха да ги върнат, но Сарайдаров стреля срещу тях с револвера си и ги пропъди. До вечерта всичкият добитък — седем вола, четири крави и четири телета — падна под ножа на гладните цигани. Цяла седмица продължи оргията в чест на Даринка, циганите от околните села се изпоразболяха от ядене и пиене, а Фишер не се и опита да протестира. На следващата пролет той щеше да залови в своя имот толкова добитък на Сарайдаров, щеше да го откара в чифлика си и по същия начин щеше да го подложи на нож и, разбира се, да си направи луканки, а останалото месо да разпродаде.
След няколко дни моят племенник Ричко запрегна белите коне и откара в Добрич господаря и любимата си. Къщата на Сарайдаров, двукатна и широка, със зидана стена и кована порта, заемаше половината от чаршията, многобройните стаи миришеха на богатство и мухъл, подовете, дето не бе влизал човек с месеци и години, бяха осеяни с измрели мухи. Сега мухите, като видяха малката царица, изведнъж възкръснаха, изпълниха стаите с жужене, миризмата на мухъл се смени с дъха на парфюм.
Сарайдаров назначи нова прислуга — готвачка, домакин и пазач, — назначи и две циганки, които не перяха и не чистеха, а правеха „вятър“ на нейно величество. Денем, когато тя искаше да почине, циганките заставаха от двете страни на леглото, едната пъдеше мухите с ветрило, другата размахваше чаршаф, да й прави хладен въздух.
Няколко дни Сарайдаров прекара в спалнята на своята малка царица, а Ричко дремеше в мръсната пристройка и като всеки романтик, видял идеала си в чужди ръце, лееше сълзи в пристъп на мирова скръб. Но романтиците затова са романтици, за да леят сълзи за било и небило, те гледат света с влажни кравешки очи и си мислят, че светът е по кравешки смирен, но добре, че ги има, Господи, добре, че ги има, без тях животът ще остане без крави, а като няма крави, няма да има и мляко! По пътя към чифлика Сарайдаров забеляза скръбта му, а щом младите скърбят, възрастните стават по-стари и подозрителни, сложи ръка на рамото му и му заповяда да не се бръсне и стриже до второ нареждане. След година или две косата и брадата на кочияша му щяха да стигнат до кръста и това деветнадесетгодишно чудовище щеше да плаши децата и кучетата. Но Сарайдаров бе забравил, изглежда, че кочияшът му бе минал под черния кон и че сам го бе нарекъл мъжко момче…
13.
Три дни преди да се родя, Доко пъдарят срещна баща ми на каменната кариера. Майка му, баба Трена, бе акушерка на майка ми и Доко знаеше от нея, че аз непременно ще бъда момче. Извъртя цигарка, дръпна и не можа да скрие радостта си:
— Тези дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. Аде, честито! Щом е момче, без черпня няма да мине.
Баща ми мълчеше, човъркаше камъка и дори не приемаше поздравления по случай моето предстоящо раждане. Вкъщи почнаха да говорят все по-често за моята особа, готвеха се да ме посрещнат, а баща ми вместо радост изпитваше срам, бягаше и се криеше от хората. Той бе първият и не последният човек, който се засрами от моята поява на бял свят. Дълги години се опитвах да му докажа, че с нищо не съм по-лош от другите,
— Е, ти май взе да ставаш човек!
Баща ми не проявяваше внимание и към майка ми, избягваше да я среща и говори с нея, като че тя се готвеше да извърши нещо, оскърбяващо мъжкото му достойнство. Заобикаляше собата, където тя лежеше, и отиваше в обора. Наближаваше да се отели кравата и той непрекъснато се въртеше около нея, постилаше й прясно сено, хранеше я и съчувствено я галеше по челото. И тримата сополанковци надничаха в обора и се хвалеха на съседите, че ще си имат теленце. Изглежда, че освен майка ми, с най-голямо и радостно нетърпение ме очакваше Доко пъдарят. В мое лице той виждаше още една жертва и не се лъжеше, защото след няколко години навлязох в неговото паство, пасях шилета и крави, всеки ден ги изтървавах в чуждото и всеки ден той ме спипваше в момента на най-сладката игра. Много даскали са чупили показалките си в дланите ми, много пъдари са ми насинявали задника, но всички тези дървени педагози съм забравил и не им помня имената. Това кривошиесто и еднооко джудже, безпомощно пред възрастните, държеше в страх и покорност детския народ от няколко села. Не се гневеше като другите пъдари, не посягаше да удари, за да не си „цапа ръчичките“, както го чувах по-късно да се хвали. Провинените деца поставяше едно срещу друго, усмихваше се сам като дете и казваше: „Я му плесни едно шамарче, та друг път да си отваря хубаво очите!“ Детето посегне и лекичко плесне другарчето си. „Хайде пък ти сега на него едно шамарче, дето те удари!“ Отначало всичко започваше като на шега. „А, че той ти изкриви лицето, а ти го галиш. Така ли е?“ Детската тълпа, която в такива случаи не се различава от възрастната, шуми, потрива ръце в очакване на зрелище и вика: „Охо, не знае да му го върне, както трябва!“ И ударите следват все по-силни и жестоки, докато се стигне до такъв бой, че сам Доко трябва да ги разтърва. Другарството е набито с плесници, издраскано с нокти, окървавено и отсега нататък приятелите стават врагове. Доко познаваше сложните отношения между семействата и родовете и чрез децата си отмъщаваше на бащите и дядовците, които са го оскърбили. Или просто се наслаждаваше на властта си над невинния детски свят. Детският бой не приличаше на бой с пъдарска тояга, бащите го вземаха за хлапашка закачка и не си придирваха. За да спечелят благоволението на Доко, децата сами му посочваха ония, които са направили пакост в негово отсъствие, наслоената неприязън се превръщаше в омраза и след няколко години те заменяха плесниците с ножове и брадви… Преди шест или седем години, подчинявайки се глупаво на глупавите туристически програми, посетих концентрационния лагер Бухенвалд. Бяхме голяма група от различни националности. Ужасите на смъртта и насилието, които видяхме там, могат някак да се вместят във възможностите на човешкото зло, но 18-те бесилки буквално вцепениха хората, някои искаха да се върнат назад и не можеха да поместят крака. А гидът обясняваше, че на тези бесилки лагеристите били принуждавани да се бесят сами. Един дърпа примката на своя приятел, после неговата примка дърпа друг приятел, а понякога се случвало брат брата да обеси… Когато излязохме навън от бесилницата, повечето от туристите изглеждаха не толкова покрусени, колкото изумени от тези братски бесилки, като че бяха видели нещо отвъд злото, пред което дори не можеш да се вълнуваш по човешки. И аз бях потресен от тази съвършена зверщина, но кой знае защо, тя не ме стъписа като другите, помислих си, че отдавна съм я предвиждал в програмата на една дива фашистка диктатура. Може би е смешно, но тогава си спомних за Доко пъдаря и си казах, че моите спътници сигурно не са имали като мен в детството си такъв мъничък едноок пъдар; ако го бяха имали, не щяха да се изумят тъй страшно от делата човешки…
В детството си вярвах, че на света (а светът бе моето селце) няма по-жесток от Доко пъдаря, боях се от него и го ненавиждах повече от всичко. Но с времето започнах да си мисля, че този самоук, примитивен йезуит е искал може би да ни даде отрано уроци за живота (както се и хвалеше пред хората). Може би е искал да ни покаже обратната страна на медала, докато учителите ни биеха с пръчки, за да си тъпчем главите с добродетели. Не, не е бил глупав пъдарят, струва ми се дори, че ако е имал възможност, щял е да стане политик, велик диктатор и изобщо велик пъдар. Неговите горчиви уроци отрано ме научиха да очаквам всичко от живота и да стана непоправим оптимист. Злото не ме изненадва и не ме хвърля в безпътица или отчаяние, щом се срещна и размина с него, плюя с отвращение зад гърба му, а това не е малко. Че какво по-голямо достойнство има за човека да плюе зад гърба на злото?
Все пак поклон пред паметта ти, едноок дяволе!
Настелиха на майка ми кош сено и така ми приготвиха меко приземяване. Баба Трена казваше, че аз ще дойда от някакъв горен свят и трябва да кацна на меко, за да не си строша коленете. На прозорчето окачиха черга, в собата стана тъмно и душно, баба Трена приседна до печката и запретна ръкави. Навън валеше пороен и студен дъжд, селото плуваше в кал и вода, не се виждаше жива душа. Такъв пороен дъжд не бе валял от години, и то през декември, та хората не можеха да си купят газ от дюкяна. Природата искаше може би да ознаменува по някакъв начин моето раждане.