Преди да се родя и след смъртта ми

Петров Ивайло

4.

В Могиларово ги посрещнаха с аристократическа сдържаност, за да им покажат още от самото начало, че не са ги очаквали с особено нетърпение. Баба и дядо трябваше да се досетят, че не са единствените сватовници, които са идвали и са си отивали от тази къща с празни ръце. Предупреждението бе сериозно и дядо, деликатна и чувствителна натура, мислено се отказа от някои свои претенции. Бе решил да иска за зестра между другото и четири овце, но размисли и най-великодушно ги намали на две. По-късно войнственото му настроение щеше да се възвърне, но сега се чувстваше смутен от дядо Георги, който седеше срещу него спокоен и непроницаем. Външно обаче дядо успя да запази достойнство и дори известно чувство за превъзходство. Седеше изправен, ръцете си държеше на скута

и мълчеше. Баба се кипреше до него с не по-малко достойнство и много приличаше на майка на преуспяващ търговец. В сравнение с нея баба Митрина изглеждаше мършава като метла. Тя бе умна и прозорлива, но въпреки това се бе поддала на внушението, че има работа с „възможни“ хора, и това я радваше и потискаше.

На края на трапезата седяха един срещу друг Каракачанката и Патладжана с привидната скромност на дипломати, преминали през огън и вода и все пак успели да организират срещата на двете страни. Но тяхната работа не бе свършена докрай. Имаше опасност преговорите да се превърнат в състезание за пуешко надуване, нещо, което се случваше между бедните сватове. Ето защо двамата външни министри очакваха момента, в който ще им се наложи да „стоплят атмосферата“.

Патладжана бе отличен психолог, пък и от досегашната си практика по годежите знаеше, че спомените от войните са най-благодатната тема при такива случаи. Войните бяха вторият живот на мъжете от нашия край, защото само през войните бяха имали възможност да излязат от селата си и да видят свят. Несгодите и страданията им се бяха превърнали в скъпи спомени. Това бяха весели разкази, толкова весели, че дори смъртта се представяше откъм смешната й страна. Кой знае защо, мъжете от моя край имаха глупавия навик да се надсмиват над себе си и да превръщат патилата си във весели приключения. И това очевидно се дължеше на тяхното пословично невежество. Но по-късно, когато започнах да надничам в книгите с любопитството на селски дангалак, много се учудих, че и класиците си позволяват да се надсмиват не само над себе си, но и над цели народи, че дори и пад величайши особи. Изглежда, че през ония времена хората са били съвсем несъвършени, натъпкани до гушите с всевъзможни недостатъци и страсти.

И така, Патладжана пусна в ход спомените си от войната, без да е ходил на война, още в самото начало, когато сложиха трапезата и почнаха да лапат с голи пръсти от паниците.

— В една такава зимна вечер — започна той — замръкнах в едно македонско селце. Малей, какъв студ беше, какво нещо! Като плюйнеш, плюнката ти пада на лед. По малка нужда хич не се опитвай да отидеш навън. Ще ти се образува патерица. Селцето малко, а ние цял полк хора, няма къде да заврем глави. Най-после един човек ни настани в обора си. Вътре два катъра. Другите се натъркаляха, където сварят, а аз легнах в яслата пред катърите. Спал съм, що съм спал, по едно време сънувам, че ме гони мечка. През есента бяхме видели една голяма черна мечка в планината. Настигна ме тая пущина, събори ме на земята и почна да ме корми. Викам, та се късам. Другарите ми наскачаха в тъмното. Какво има? Какво… Единият катър подушил хляба в торбата ми и почнал да я ръфа. Пък торбата бях пристегнал към корема си…

Всички прихнаха да се смеят с пълни уста, навирили мутри към тавана като вълци към небето. Само майка ми не се засмя, защото шеташе, пък и да не шеташе, не можеше да си позволи да зяпне към тавана. Тази вечер тя се чувстваше като на фестивал за най-добро шетане, благоприличие и скромност и трябваше на всяка цена да спечели първа награда. Привидно никой не й обръщаше внимание, а всъщност всички я наблюдаваха с едно око. Баба, най-строгият член на журито, следеше всяко нейно движение, за да може отпосле да каже: „Малко е сакатичка в ръцете“ или „Каквото пипне, позлатява го“. Разбира се, майка ми „позлатяваше“ всичко, защото цяла седмица се бе упражнявала да сипва ядене (вода) в паниците и да налива вино (пак вода) в един калайдисан тас под строгия надзор на майка си.

— Мене пък там щяха да ме утрепят — каза домакинът. — Както си вървим във верига, французинът отсреща почна да трещи. „Залягай!“ —

вика ротният. Гледам, пред мен окоп, дълбок и тесен като гърне, някой дребосък се е крил в него. Ама Георги не избира. Засили се Георги и бух вътре. След малко ротният пак вика: „Отстъпвай с прибежки до височината!“ Нашите офейкаха за минута, а пък аз се кокоря в окопа, не мога да се изхлузя. По едно време понадигнах глава — французинът настъпва. Рекох си, тук ще мреш, Георги, ама прекръсти се и си вземи сбогом с жена и деца. Добре, но в тая теснота не можеш и Божи кръст да направиш. Стиснах очи, та каквото дойде. Тогава и нашите откриха огън. Французинът спря и залегна. Че като започна един пердах от двете страни. Чак вечерта нашите го отблъснаха назад и ме измъкнаха от окопа с мокри гащи…

Дядо пък, без да се досети, че е на трапеза, разказа много подробно и увлекателно как бил принуден да стои цяла седмица в един окоп около Тутракан с няколко души, защото румънецът бръснел с картечница, и през това време си вършели всичките работи в окопа и ги изхвърляли с лопатки навън, тъй че румънецът улучвал само лопатките. На осмия ден обаче се наложило да се оттеглят и румънецът все пак успял да ги нашари с картечницата. Нападали всички, само дядо останал жив. Румънецът проявил недоверие към жертвите си, ходел от труп на труп, бодвал го със сабята по корема или го чуквал по главата. Който мръдне — престорил се на мъртъв или недоумрял, — румънецът му клъцва главата или го пробожда. Така довършил няколко души, които се оказали със слаби нерви. Дошъл ред и на дядо. Румънецът го клъцнал със сабята по главата, но той не мръднал.

— Като ме перна — каза дядо, — главата ми издрънча като празна стомна, а сабята му отскочи настрани. Тегли една на коравата ми българска тиква и си отиде.

Дядо показа белега на голото си теме и всички, с изключение на майка ми, отново навириха муцуни към тавана.

5.

След като се наядоха така, че се издуха под мишците, Патладжана вдигна тост и тържествено заяви защо са дошли да разлайват могиларовските кучета. Тъй и тъй, значи, ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена. Тъй ли е, свако Георге?

Патладжана познаваше магическото въздействие на образното слово не по-зле от един съвременен писател и го използваше като сигурно средство в своето изкуство. И като истински художник не обичаше да повтаря. „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“ Неговите сравнения бяха точни и безспорни и се помнеха от поколенията. Ще минат години, а хората ще назовават някого или някоя „Янковата дъска“ или „Лазовия гвоздей“.

Майка ми се извърна към стената, като че бе чула нещо неприлично. Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя капак, и вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невинността бяха чист капитал за девойките и майка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо.

А дядо Георги като че не желаеше да се съгласи с простата истина за тенджерата и нейния капак. Той бе човек на точната приказка и каза, че ако една истина не се превърне в нещо, което се вижда с очи и се пипа с ръка, тя си остава гола истина, а голите истини ги искай от шантавия Иванчо, дето клечи цял ден по хорските прагове и все голи истини разказва. Дори и говеждото лайно струва повече от голата истина, защото с него можеш да замажеш пода, като го забъркаш със ситна слама и червена пръст…

Така той недвусмислено даде на бъдещите сватове да разберат, че няма намерение да си чеше езика напразно, и след това деликатно предисловие многозначително се изкашля и млъкна. Мълчаха и другите. Цяла минута никой не обели зъб, само дядо си почеса голото теме с нокътя на показалеца и остави по него тъмночервена диря на душевните му вълнения, преди да се хвърли в битката на сватосването.

— Ние сме мющериите, тъй че от вас чакаме първата дума — каза той. — Ако е до нас, ние ще си вземем момата и ще си я заведем вкъщи.