Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Натиска едно копче и оставя слушалката. В кабинета се чува гласът на специален агент Стив Лърнър:

– Ларс Бейл е плодовит художник. Питаше какво става с картините му. Изглежда, ги е дарил на някаква благотворителна организация, която събира пари за финансиране на борбата срещу смъртното наказание. Интересно, че благотворителната организация ги продава.

– Как точно? – пита Вито.

– Имате ли компютър наблизо?

– Да.

– Тогава изпишете адрес www.deathrolltalents.com.

Вито

кимва на Валентина. Тя се настанява пред компютъра и отваря сайта.

Очите светват.

– Отворихте ли го? – пита Лърнър.

– Да – отвръща Вито, като поглежда на рамото на Валентина.

– Сега напишете името „Ларс Бейл“ в полето за търсене и ще излезе виртуалната му галерия.

Вито и Валентина с удивление се вглеждат в снимката на Бейл на фона на няколко десетки негови картини.

– Изненадахте ли се? Добре дошли в Америка, където дори серийните убийци имат право да се изявяват и да стават известни.

Вито е искрено удивен:

– Има стотици, буквално стотици картини.

– Преместете страницата надолу, изберете си някоя и щракнете два пъти с мишката върху нея. Ще я видите в цял размер и ще можете да увеличавате детайли. На компютъра можете да ги разгледате по-добре, отколкото в реални условия.

– Значи, Бейл рисува нещо, в което има скрито послание – казва Валентина, докато навигира с мишката. – Дарява го на благотворителната организация. Оттам, без да подозират, качват картината в интернет, където последователите му я виждат и дешифрират указанията.

– Точно така – потвърждава Лърнър. – Звучи много просто, когато знаеш как става.

– Не е ли така с всичко? – измърморва Вито. Погледът му се заковава в долната част на екрана. – Има една картина, която е публикувана преди шест дни. Видяхте ли я?

– Разбира се – отговаря Лърнър. – Говори ли ви нещо?

Capitolo LX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ритуалът е провален.

Гатусо вече не се бои да прекрачи магическите очертания на правоъгълника. Той хуква след Танина.

Томазо успява да му препречи пътя.

Двамата се стоварват на земята. Томазо изпуска факлата – единственото си оръжие.

Сектантите се нахвърлят върху него като глутница гладни псета. Жестоки удари заваляват върху лицето му, юмруци разкървавяват бузите му.

През цялото време Томазо отчаяно стиска глезена на Гатусо. За нищо на света не иска да го пусне. Може да не умее да се бие, но е готов да стиска – да стиска до последния си дъх.

Някой го изритва в ръката. Силна болка пронизва нервите му, но той не пуска. Всяка секунда, която успее да издържи, е една спечелена крачка за Танина към спасението.

Нещо дървено – някаква

сопа – го фрасва по китката. Ръката му изгубва чувствителност. Пръстите му се разтварят.

Гатусо понечва да се изправи.

Томазо скача напред. Затиска краката му. Жрецът замахва към него.

Сопата отново се стоварва върху младежа.

Улучва точно.

Главата му се сцепва.

Болка пронизва очите и слепоочията му. Обгръща го мрак. С лице, заровено във вонящата пръст, Томазо се моли Танина да се спаси.

Не усеща следващия удар. Нито другите след това.

Вече е мъртъв.

Гатусо се измъква изпод трупа на монаха. Последователите му го вдигат и той поглежда Лидия. Огънят я е изпепелил. От нея е останала само купчина овъглени кости.

Обръща се към останалите сатанисти:

– Трябва да намерим момичето. Разпръснете се. – Посочва: – Вие двамата натам. Други двама към брега. Останалите – след мен.

Далеч от сатанинското сборище, Танина не знае къде се намира. Няма представа накъде бяга. Но бяга. По-бързо от който е да друг път в живота си.

Препъват я невидими къпини. Тя пада. Удря се в нисък клон. Изпуска една от плочките.

Тя се търкулва. Изчезва. Изгубва се някъде сред високата трева, буренака, къпините и буците изорана пръст.

Танина спира.

Трескаво започва да търси плочката. Да я намери, сега се струва по-важно, отколкото да се спаси. Напипва нещо.

Клони.

Хвърля ги настрани.

Не са клони. Кости са!

Човешки кости.

Плочката е паднала в плитък гроб. Един от десетките на острова. Печални купчини мъртъвци, жертви на чумата.

Танина чува шумолене зад себе си.

Те идват.

Плочката с демонското лице е паднала някъде в гроба.

Тя преглъща и забива двете си ръце в окопа, пълен с кости и прах. Не за да търси плочката, а за да се скрие.

Навсякъде наоколо пращят клонки под краката на преследвачите. Факли осветяват дългите черни клони на голите дървета. Гласовете се приближават.

Танина лежи на дъното на масовия гроб, покрита с гниещо одеяло от черепи, ребра и крайници.

Гласовете са точно над нея. Тя не смее да издаде звук или да помръдне.

Кожата се покрива с личинки и червеи, събудени от миризмата на прясна плът. Чувства как пълзят по врата , търпеливо напредват към сочните очи и топлите отвори на лицето .

Тя обаче не помръдва.

Косата вече гъмжи от буболечки, главата я засърбява нетърпимо и тя почти изпада в паника, когато се налага да издуха някакво същество от устните си.

Но изтърпява всичко. Търпи със стоицизъм, с който майка би се гордяла. Изтърпява всичко до зори.

На разсъмване бавно се размърдва.