Пророчеството Венеция
Шрифт:
– Синьора Павароти?
– Да?
Тя го поглежда разтревожено. Усетила е, че нещо не е наред.
– Казвам се Вито Карвальо. Майор Карвальо.
Той показва служебната си карта. За секунда на лицето се изписва облекчение, сякаш се успокоява, че това не е посещението, от което цял живот се е страхувала. После обаче се намръщва, прочита лицето му – изражението му казва всичко.
Краката на Камила Павароти се подкосяват.
Вито я улавя, преди да падне. Оказва се по-тежка, отколкото е очаквал.
– Aiuto! Signore! Aiutami!6
Анджело
Внасят Камила в дневната и я поставят на едно кресло.
Майорът сяда насреща и изчаква търпеливо, докато Анджело донася вода и коленичи до жена си, за да я свести. Тя отпива колебливо. Изглежда изнемощяла и бледа. Вито се извръща, докато Анджело избърсва устата .
Навсякъде има снимки на Антонио. С липсващи предни зъбчета и в първата си ученическа униформа. С рошава коса като юноша. Спретнат в униформата на карабинерите. Майорът поглежда отново към креслото. Двамата старци го гледат.
Моментът настъпва.
– Вашият син, Антонио... Съжалявам – мъртъв е. Нещастен случай. Моторната лодка, с която е плавал през лагуната, се е взривила. Все още не знаем причината.
Бащата изглежда почти развеселен. Не може да повярва. Това е абсурд. На лицето му се появява мрачна усмивка, сякаш е сигурен, че е станала грешка.
– Не може да бъде. Сигурен ли сте, че е нашето момче? Антонио Павароти. Той...
– Абсолютно сигурен, синьоре. Аз лично го разпознах.
Двамата родители се споглеждат. Изненадата преминава в шок.
– Много съжалявам. Ужасно съжалявам. – Карвальо знае, че трябва да очертае ясна граница. Да съобщи ужасяващите факти и да замълчи. – Антонио беше добро момче. Отличен полицай и колегите му много го обичаха.
Анджело кимва храбро. Думите на майора може да му помогнат, могат дори да го накарат да се почувства горд. Но точно сега нямат значение.
– Някой от колегите ми ще дойде утре. Ще уреди да видите тялото, ако искате. – Карвальо вижда болката на лицата им. – Ще дойдат и разследващи. Ще ви разпитат за Антонио, къде е ходил, с кого се е виждал и разбира се, за лодката.
Камила стиска ръката на Анджело и изглежда така, сякаш отново ще припадне.
– Валентина? Как е тя?
– Още не знае. – Карвальо се намръщва. – Никой не е казал. Дойдох направо от местопроизшествието. Вие сте първите, които научават.
– Вие ли ще кажете? Лично? – Това е повече молба, отколкото въпрос.
Карвальо закопчава якето си.
– Разбира
Двамата понечват да се изправят.
– Недейте, моля ви. Сам ще изляза. – Вито изчаква секунда, докато отново седнат. – Още веднъж – искрени съболезнования за загубата ви.
Те кимват и се притискат един в друг. Нежелана прегръдка.
Вито оставя визитната си картичка върху масичката пред тях и излиза тихо от стаята като черна мъгла.
6 Помощ! Господине! Помогнете ми! (ит.) – б. пр.
Capitolo XX
666 Г. ПР. ХР.
АТМАНТА
Тетия реже билки пред колибата, когато той идва. Палачът слиза от големия си бял жребец и се приближава. По гърба преминават тръпки като от лед, топящ се по стената на пещера.
Не е очаквала, че ще дойде толкова скоро. От срещата с Песна е изминал само ден.
Ларт държи юздите уверено и потупва животното по главата.
– Идвам да те заведа при Мамарс, ковача на сребро.
– Моментът не е подходящ. – Тетия посочва колибата. – Трябва да се грижа за мъжа си.
– Точно сега е моментът. Щом съм дошъл, тръгваш с мен.
Погледът му я предупреждава, че няма намерение да спори.
Тетия кимва:
– Трябва да му кажа. Да уредя някой да се грижи за него.
Ларт накланя глава към коритото с вода:
– Давам ти време, докато напоя коня. Не повече.
Тетия влиза бързо в къщата. Тевкър спи. Тя коленичи и поставя длан върху лицето му.
– Мъжо – отначало шепне, после казва по-силно: – Тевкър, чуваш ли, мили?
Кожата му е топла и грапава. Устните му най-сетне се размърдват и за миг очите му се отварят. Там, където навремето горяха искри, възпламеняващи чувствата , сега се вижда само мъртвешка млечна белота. Сърцето се къса да го гледа така.
– Тевкър, чуваш ли ме?
Той се усмихва сънливо.
– Аз съм сляп, не глух. Пак бях заспал. Сега, когато не виждам, умът ми като че ли по-често търси утехата на съня.
– Магистратът Песна изпрати човек да ме заведе при него. Чака отвън, трябва да тръгвам. Ще се забавя известно време.
На лицето му се изписва тревога.
– Защо? Магистратът знае за състоянието ми. Уменията ти ще са по-необходими за моята гробница, отколкото за неговата.
– Не говори така! – Паника стяга гърдите . – Ти си този, който му разказа за занаята ми. Вчера ми каза, че ще си помисли какво иска. Предполагам, че праща да ме заведат, защото е решил. – Тя се опитва да звучи въодушевено. – Това е голям шанс за нас, Тевкър. И двамата ще имаме полза, ако угодим на магистрата.