Пророчеството Венеция
Шрифт:
Тя ги протяга, с дланите надолу.
– Не, не. Не така, дете. Така не виждам нищо. – Мамарс завърта дланите и я хваща за китките. – Ааа! Ръце на художник. Добре, добре. Имаш дарба от самата Менрва.
Усмихва се добронамерено и Тетия веднага изпитва топли чувства към него.
– Благодаря.
Мамарс прокарва хилавия си кокалест пръст хоризонтално по лявата длан.
– Гърците вярват, че всички тези линии са пророчества за живота на човека. Пръстите ти са първият свят – светът, който съществува в ума ти. Средната част на дланта е вторият свят – той управлява материалните неща, които притежаваш и правиш
Тетия е възхитена:
– Разбираш ли от тези неща? Ясновидец ли си?
Мамарс се усмихва загадъчно:
– Всички хора на изкуството са ясновидци. Те виждат повече от чисто земните неща. Забелязвам, че и в твоето произведение има фантастични елементи. Трябва да ми ги обясниш.
Тетия свежда очи, притеснена, че ковачът ще се опита да я притисне. Мамарс усеща това и добавя:
– Е, може би по-късно, когато се опознаем по-добре. Ела първо да ти покажа какво направихме със скулптурата ти. – Издърпва друг висок стол и я кани да седне до него. – Взех произведението ти и Вулка – посочва с кокалестия си пръст момчето – го отпечата на калъпи от прясна глина. После изляхме в калъпите от най-чистото ни сребро и ги запечатахме плътно с плочки от кост на сепия. – Мамарс посяга надясно и издърпва към себе си нещо, увито с брезент. – Ето ги сега. Трябва да се полират, но и в сегашния си вид са невероятни. Готова ли си да ги видиш?
Тетия си поема плахо дъх:
– Готова съм.
Ковачът разгръща брезента и сбръчканото му лице се озарява от широка усмивка.
Трите солидни сребърни плочки заблестяват. Сърцето на Тетия се разтуптява. От една страна, красотата им я смайва; от друга – е изпълнена от ужас, защото знае, че съзнателно не се е подчинила на Тевкър и на практика е помогнала за обезсмъртяването на нещо, което той искаше да унищожи.
Мамарс бутва плочките към нея, за да ги види по-добре.
– В краищата са малко грапави. Трябва да бъдат внимателно изпилени и полирани. Освен това може да задълбочиш някои линии, да ги направиш по-изразени.
Тетия погалва среброто. Хладно и лъскаво; като лед, който никога няма да се стопи.
– Толкова са гладки. Толкова красиви. Приличат на късчета от небето.
Мамарс се усмихва; спомня си първия път, когато майсторът му позволи да докосне скъпоценния метал.
Тетия е като хипнотизирана. Песна постъпи мъдро. Произведението наистина не беше завършено, когато тя го представи пред магистрата. Среброто като че ли е вдъхнало живот на всяка фигура, на всяка сцена. Тя се вглежда внимателно в релефа. Лицето на гадателя изразява много повече съмнение, отколкото си спомня. Непознатият демон е по-голям и по-заплашителен. В прегръдката на влюбените има толкова много отчаяние и безвъзвратност, че тя потреперва. Има само един недостатък. Грапавините на калъпа са оставили три миниатюрни резки върху лицето на бебето в краката на влюбените: едната прилича на сълза, а другите две на рогца. Тетия поставя ръка върху корема си, за да успокои потръпването му.
С мъдрите си стари очи Мамарс наблюдава всяко нейно движение. Почесва брадата си, като се чуди дали може да я убеди да сподели с него тайната на „Портите на съдбата“ в замяна на онова, което той видя върху дланта , без да го казва.
Нейното бъдеще.
27
В НАШИ ДНИ
УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ
От момента, в който влиза в прохладната полицейска сграда, Валентина усеща, че нещо не е наред. Всички шепнат. Сякаш нещо е изсмукало смеха и доброто настроение от коридорите.
Може би има посещение на някой голям началник. Или по-лошо – дошла е новина за ново орязване на бюджета.
Тя се качва на горния етаж и тръгва към кабинета си. Дежурният на етажа Рафаеле ди Скала я пресреща.
– Карвальо иска да те види.
– Защо?
Валентина сваля чантата от рамото си. Ди Скала не я поглежда, опасявайки се, че лицето му ще издаде нещо от ужасните слухове, които се чуват в оперативната зала.
– Иди да говориш с него.
Тя оставя чантата и поглежда мобилния си телефон. По дяволите! Три пропуснати повиквания от шефа.
Вратата на майора е отворена. Тя влиза, като му показва телефона си:
– Много съжалявам. Изключих звука, докато бяхме в моргата, и съм забравила да го включа.
Той я поглежда иззад разхвърляното бюро. Уморени очи. Дълбоки бръчки върху челото. Три пластмасови чашки за кафе, едната – използвана за пепелник. Валентина си мислеше, че е отказал цигарите още преди години. Явно новината е по-лоша, отколкото очаква.
Той махва към един стол.
– Седни. Ако обичаш.
Сърцето затуптява силно. Дали е оплескала нещо – сериозно оплескала?
Карвальо започва да гризе нокътя на палеца си и я поглежда замислено.
– Антонио е загинал. Братовчед ти е мъртъв. Ужасно съжалявам, че трябва да ти го съобщя.
Валентина мислено си повтаря думите, за да ги осмисли.
– Моля?
– Инцидент с лодката. Отивал е от кея на „Сан Биаджо“ навътре към лагуната.
Валентина се втренчва в стената зад главата на шефа си. Чувала е, че понякога чувствата на хората са притъпени в такива моменти, но никога не е знаела какво означава това.
Вече знае.
– Не разбирам. Какво се е случило?
– Все още не знаем със сигурност. Изглежда, че газовата печка в каютата е избухнала. Така мислят. – Вито замълчава, за да цензурира думите си; да премълчи факта, че взривът е разкъсал тялото на Антонио. – Криминалистите и специалистите по двигатели оглеждат останките. Ще има пълно разследване.
Тя прехапва устни. Дълбоко в себе си усеща първото пробождане на болката.
– Антонио? Сигурен ли си? Да няма грешка?
Изражението му е красноречиво, но той все пак отговаря:
– Няма грешка. Лично видях трупа.
Шокът я обхваща. Тя занемява. Карвальо наблюдава терзанията .
– Да ти донеса ли нещо за пиене?
Започва да търси вода и кърпички.
Валентина излиза от вцепенението си:
– Говори ли... говори ли с родителите на Антонио?
– Току-що идвам оттам.
– Добре ли са? Майка му добре ли е?
Вито въздъхва:
– Не, не е. Нито баща му. Нито ти, както се вижда. – Заобикаля бюрото и я прегръща през раменете. – Ще уредя да те закарат вкъщи. Или при чичо ти и леля ти, ако предпочиташ.