Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Валентина присвива очи. Състрадателното му докосване по някаква причина отприщва бента на емоциите . Болката е мъчителна, но тя няма намерение да я показва.

– Не, добре съм, благодаря. Сама ще се закарам.

Знае, че той вижда сълзите , но е решена да бъде силна. Да се държи професионално.

– А за погребението? – пита, като изважда кърпичка за всеки случай.

– Какво? – Вито звучи смаян.

– Погребението. Трябва да кажа на родителите му и на другите роднини за погребението, кога ще бъде освободено тялото, какво

може да се организира.

– По-късно, Валентина. Това може да почака. – Вито замълчава, докато тя издухва носа си. – От „Личен състав“ ще се погрижат. Те ще помогнат. Службата на Антонио ще отдаде подобаващото се уважение и почит.

Последните му думи я плашат. Тя си представя униформи, почетна гвардия, салюти – струва се ужасно официално. Невъзвратимо.

– Сигурна ли си, че не искаш да изпратя някого да те закара у вас? – повтаря той, докато я изпраща до вратата.

– Да, сигурна съм. Ще се справя. Наистина мога и сама. Grazie mille. – Тя се дръпва от него и го поглежда в очите. – Благодаря, че ми каза лично, насаме. Много предвидливо от твоя страна.

Излиза, като се надява да не е прозвучала грубо или неблагодарно. Задържа дъха си, докато стигне до края на коридора, и за малко не пада, когато хуква надолу по стълбите. Едва когато стига гаража, дава воля на сълзите и има чувството, че никога няма да спрат.

Capitolo XXII

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Когато изтощената Тетия излиза от ковашката работилница, навън започва да се съмва. Въпреки че изпълни задачата си, чувства, че Мамарс искаше да остане. Че между тях остана нещо недоизказано.

Ларт мълчи, докато яздят в разсейващия се сумрак, и тя задрямва облегната на широкия му гръб. Пътуването дава време да помисли.

Песна ще бъде доволен от завършените плочки. Те ще засенчат с великолепието си всичките му съкровища и ще накарат скулпторите в цяла Етрурия да завиждат.

Остава обаче проблемът с Тевкър. Скоро ще се наложи да признае, че не е изпълнила нареждането му. Благодарение на нея зловещите му видения бяха съживени и обезсмъртени в сребърни релефи, които сега магистратът ще поиска той да освети.

Дълбочината на измамата я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.

Ларт спира коня.

– Стигнахме.

Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.

– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.

Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете се огъват и тя се свлича на земята.

Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава,

без да продума.

Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.

Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв:

– Магистратът Песна изисква твърде много от жена ми. Много дълго те нямаше. Започнах да се притеснявам.

Тетия спира и го поглежда виновно, пак ще се наложи да излъже.

– Извинявай, накара ме да направя разни неща, докато бях там. Един вид изпитание, струва ми се.

Тевкър не иска да се карат; опитва се да симулира интерес и да не издава раздразнението си:

– Какви неща?

– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.

Тевкър усеща напрежението в гласа .

– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.

– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.

Думите го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.

– Както искаш.

Изведнъж хрумва една мисъл:

– Ти как разбра, че съм аз?

Тевкър се усмихва чистосърдечно:

– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.

Тетия се засмива. За първи път нещата изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.

– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.

– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.

– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.

– Тъкмо взех вода. Искаш ли?

– Не, не съм жаден.

Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.

– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?