Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Тази сутрин беше излязла скоро след закуската, а той забрави ключа, който му беше оставила. Забрави номера на мобилния телефон, който тя написа на листче и пъхна в ръката му. Изглежда, че е забравил абсолютно всичко освен трупа на петнайсетгодишното момиче, което е видял на металната маса в моргата.

Тина бе намислила специална изненада, за да повдигне настроението му, когато се върне, но той отиде направо на бюрото в дъното на стаята и оттогава не е мръднал оттам. Няма смисъл да го сюрпризира, докато е в такова настроение. Тези неща

трябва да се поднасят в най-подходящия момент, иначе няма смисъл.

Превключва на Си Ен Ен. Дават някакъв политически спор за икономическата политика на Обама. Тя поглежда намръщено екрана и оставя Том да пише нещо на хотелското тефтерче на бюрото.

– Проклети републиканци и демократи. Кога ще спрат да се карат и ще заработят заедно, за да ни изкарат от тези лайна?

Той изръмжава нещо неразбираемо.

– Ей, забравих да ти кажа. Утре или вдруги ден искам да отида да послушам Вивалди. Ще дойдеш ли? Или не си падаш по това?

Той спира да пише и я поглежда:

– Разбира се, че ще дойда. Повече си падам по „Никълбек“, отколкото по Вивалди, но с удоволствие ще ти правя компания. Малко да разширя кръгозора си.

Тина намалява телевизора, взема една брошура и я занася на бюрото, като обяснява:

– Взех я от рецепцията. Портиерът има приятел в „Атенео ди Сан Басо“, който му намира хубави билети. Свири камерният оркестър „Сан Марко“, който се слави като най-добрия.

Том бегло поглежда брошурата. Вивалди бил работил като учител по цигулка във Венеция, после започнал да пише музика – над шейсет произведения, и бил директор на оперния театър „Сант Анджело“. Том оставя листовката, като отбелязва:

– Знам само „Четирите годишни времена“ и доста дълго мислех, че това е хотелска верига.

Тина се засмива:

– Тогава е време да се образоваш. Какво толкова пишеш?

– Нахвърлям някои мисли. Едно от нещата, които полицаят каза в моргата, започна да ме гложди.

Тя застава зад него и разтърква рамото му.

– Може би наистина щеше да е по-добре, ако беше отишъл в Париж или Лондон.

– Не ми говори.

– И какво точно се върти в прекрасната ти глава?

Той написва няколко букви и ги подчертава:

– С-Е-К-Т-А. Мисля, че си имаме работа с религиозна секта. Отчасти сатанинска, отчасти кореняща се в древната предхристиянска религия и митология.

– Нова секта или стара?

Той я поглежда:

– Уместен въпрос. Това трябва да открият карабинерите. – Обгръща кръста с ръка и я придърпва да седне в скута му. – Виж, съжалявам, че днес не съм приятна компания. Това нещо не ми дава мира.

– Знам. – Тя го целува. – Разбирам. Хубаво е, че си готов да помогнеш. – Изправя се, хваща ръката му и го кара да се изправи. – Хайде, размърдай си жалкия задник и ела да ти покажа нещо.

Издърпва го през стаята, покрай телевизора, тоалетката и оправеното легло, което няма търпение да разтури отново.

– Затвори очи.

Том ги затваря. Чувства се глупаво.

–

Закрий ги с ръце. Не надничай.

Тина е твърде дребничка, за да провери дали той наистина не гледа. Изправя се на пръсти, за да се опита, отново го хваща за ръката и го завежда още няколко крачки наляво.

– Добре. Сега можеш да погледнеш.

Той поглежда.

Пред него е отвореният гардероб, пълен с дрехи: блузи, поли, рокли, панталони, обувки. Много обувки!

– Наляво, глупчо!

С две ръце тя го хваща за раменете и го завърта.

Сега Том разбира.

Там има още дрехи. Мъжки. Нови дрехи за него. Само за него.

– Не съм ти купила свещеническо расо – казва тя и веднага съжалява за тази неуместна забележка. – Мисля, че дори куфарът ти да се появи, вече няма да ти е необходим.

Щедростта го кара да занемее. Той прокарва ръка по закачалките: два леки панталона, три нови памучни ризи, два вълнени пуловера с V-образни деколтета и черно вълнено сако със сребриста подплата, подходящо както за официални, така и за ежедневни ситуации.

Том се обръща, за да благодари – може би дори да признае, че от смъртта на майка му никой не му е купувал дрехи. Но Тина не е там.

Тя е при леглото, разпънала между палците си боксерки „Калвин Клайн“.

– Ела тук. Искам да видя дали жалкият ти, но идеално стегнат задник ще влезе в тези.

Capitolo XXIV

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Това е моментът, от който Тевкър най-много се страхува. Моментът на истината. Свалянето на превръзките. Моментът, когато ще разбере дали ще остане сляп завинаги.

Тетия и родителите му са се събрали в колибата на знахаря; лицата им са мрачни и напрегнати от очакване.

Магистратът е изпратил като свой представител Ларт, който седи на столче до леглото, на което лежи Тевкър.

– Песна поръча да те осведомя, че храмът е готов. Премести роби от мините и те работиха ден и нощ, за да го завършат навреме. Свещените зали блестят като злато и очакват жертвоприношенията и благословиите ти.

Тевкър се съмнява, че Песна е прехвърлил много роби, и подозира, че изпълнението е некачествено.

– Боговете ще бъдат поласкани – отбелязва саркастично.

Ларт го хваща за ръката.

– Не ми се подигравай, нецвис. Ако можеше да ме видиш, нямаше да имаш глупостта да ме гълчиш като малко дете.

Венти пристъпва напред, за да се намеси, но Тевкър, предусетил жеста му, го спира:

– Татко, моля те, не прави нищо. Не съм в опасност. – Хваща желязната ръка на Ларт и добавя: – Страннико, нямам нужда от очи, за да те видя. Знам, че си изпълнител на наказания, мъчител и че амбицията и ядът кипят в еднаква степен в теб. Ако не искаш боговете да те прокълнат, махни ръката си от мен.