Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

– Не разбирам. Просто имах един любовник, който колекционираше всякакви боклуци с някаква стойност. Спомням си, че говореше за етруските. Не ми беше много интересно. Какво е толкова специалното на реликвата на Ермано?

– Ами... реликвата всъщност не е у него. Не е негова – поне засега. Има само нейна скица. На някакъв монах от Сан Джорджо е. Представлява сребърна плочка, изобразяваща някакъв гадател, прободен със собствения му жезъл.

Лидия се намръщва, сякаш е отхапала лимон:

– Гадост!

– Ермано мисли, че е част от нещо,

наречено „Портите на Съдбата“.

– О, така ли? Дано да изкара от тази реликва достатъчно пари за себе си, за теб и за лудия монах, който иска да я продава.

– И за Ефран. Той също иска дял.

Танина вдига празната чаша от земята и я разклаща пред очите на домакинята си. Лидия отива да донесе бутилката.

– Този мошеник винаги гледа да извлече изгода – измърморва. – Вярно, лани ми продаде много красиво бижу. Перли. Прекрасен гердан, който идеално отива на синия копринен корсаж, който си ших. – Напълва двете чаши, после отива до елегантната тоалетка под дълго венецианско огледало. – Какво мислиш за тези?

Вдига две ръчно изработени карнавални маски. И двете са елегантни и богато украсени. Първата е трапунто уомо – мъжко лице в червеникаво-златисто. Втората е трапунто дона – женска, в кремаво и сребристо.

Танина ги разглежда с присвити очи и отбелязва:

– Женската повече ми харесва. Мъжката е твърде агресивна за вкуса ми.

Лидия слага мъжката маска пред лицето си.

– Тази определено ми отива повече. Ти можеш да вземеш кротката женичка. – Усмихва се и подава маската на приятелката си. – Хайде да допием това вино и да отиваме на карнавала. Тази вечер в Санта Кроче има бал. Разюздан. Трябва да излизаш и да научиш повече за лудориите на мъжете. А пък аз спешно се нуждая от един от тях между краката си.

Capitolo XLVII

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Маскирани гуляйджии танцуват и флиртуват под звуците на музиката на цял симфоничен оркестър в красивата бална зала на най-новото палацо4 край Големия канал. Пищно обзаведеният дом е един от многото имоти на търговеца Джовани Манино. Джио, както го наричат, е от Мурано и е наследник на стара стъкларска фамилия. Предците му били принудени да се заселят на острова, когато властите забранили занаята му на територията на Венеция от страх, че пещите им ще изпепелят града. Сега той е един от новобогаташите, замогнали се от банкови заеми и чуждестранни сделки за всякакви изделия – от мъниста до полилеи. Както казва жена му Джада, семейството им има толкова много пари, че не могат да ги изхарчат, дори да живеят хиляда години. Джио обаче се опитва. Опитва се упорито.

Танина е взела от Лидия не само маската, но и блестяща златиста рокля и златисти обувки с високи токчета, с които прилича на куртизанка много повече, отколкото се иска. Въпреки това се радва, че е тук. Така ще разсее меланхолията, породена от Ермано и ужасното му поведение.

Някакъв дребосък с маска на Казанова, се присламчва до нея. Дръпва за миг маската и зад

нея се показва красиво младо лице с дълбоки кафяви очи.

– Ще ми окажете ли честта за този танц? И да науча името на красавицата, с която ще го споделя?

– А вашето име, господине? Доколкото съм чувала Казанова е два пъти по-възрастен от вас, два пъти по-висок и все още е извън страната, така че със сигурност не сте вие.

– Казвам се Клаудио Бонети и сте напълно права, не съм Казанова. Въпреки че доколкото знам, сипаничавият стар мошеник се е завърнал във Венеция след близо осемнайсет години в чужбина. Затова внимателно проверявайте дали зад маската не се крие истинският герой.

Тя почуква по маската му и той сваля дегизировката от папие маше пред гърдите си.

– Взех я назаем от един приятел. Беше единствената, която можеше да ми даде. По някакъв импулс в последната минути му хрумна да дойдем.

– И моята е взета назаем. Също от импулсивна приятелка. – Тя сваля своята маска и се усмихва. – Аз съм Танина Чинголи и с удоволствие ще танцувам с вас.

Клаудио я хваща за ръката.

В другия край на залата Лидия също си намира кавалер. Новата мъжка маска, перленият гердан от Ефран и дългата кремава копринена рокля с турнюр5, под който може да се скрие малко дете, привличат вниманието на много мъже, включително на един добър неин познат.

– Лидия, изглеждаш прекрасно. Вълшебно! Не знам коя част от мен е по-възбудена от срещата ни – сърцето или мъжкото ми достойнство.

Лидия се засмива:

– Няма съмнение – похотливият ти стар пенис. Ти нямаш сърце.

– Колко си жестока! – възкликва той, като се разсмива с пресипнал глас. – Циничният ти език ме наранява.

– Тогава ела по-близо, за да го усетиш. Ще те излекувам така, както лъвицата лекува с езика си раните на своя лъв.

Мъжът оглежда танцуващите двойки, за да провери къде е бдителната му и основателно ревнива съпруга.

– Позволи ми да потанцувам веднъж със... знаеш с кого и съм твой.

– Добре. – Тя леко докосва с ръка бедрото му. – Защото имам новина за теб. Нещо по-невероятно дори от най-разюзданите ти сънища.

– Не се и съмнявам в това.

Тя се накланя и доближава лицето си достатъчно, за да го целуне по ухото.

– Не говоря за секс – прошепва. – Става дума за нещо, за което толкова копнееш, че би дал живота си – или отнел живот – за да го притежаваш.

Това завладява цялото му внимание. Мъжът отново се оглежда. Жена му е застанала с гръб.

– Не ме мъчи повече. Ела да намерим празна стая на горния етаж.

4 Palazzo (ит.) – дворец – б. р.

5 Възглавничка, която служи като подложка под гърба на много разкроени и декорирани поли. – б. р.

49

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина е в малката душ кабина на Том, като се опитва да преодолее едновременно махмурлука и срама от това, че се появи на вратата му толкова късно през нощта. Въпреки неговите упорити уверения, че няма от какво да се притеснява, тя се чувства ужасно неловко заради постъпката си.