Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

– Роко, потърси възможни връзки между жертвите и някоя църква, както и между църквите и всяко име, което имаме в системата – включително на хората от Изола Марио.

За момент всички забравят Изабела. Тя явно няма нищо против. Когато Вито отново я поглежда, криминалистката чака търпеливо, със скръстени ръце и наблюдава с удоволствие кухнята на кипящото разследване. Как нищо се превръща в нещо. Този процес винаги я е очаровал. Майорът кимва и тя продължава:

– Така. Сега е време за лошата новина. Люспите от черна боя, намерени

върху тялото на Моника, бяха сравнени с проби от гондолата в хангара. Не съвпадат. Боята от тялото обаче е доста необичайна. Не е обикновена евтина боя. Опитваме се да открием производител, партида, източник и така нататък. Ще ви дам подробности, щом получим нещо.

До този момент лейтенант Франческа Тоти слуша мълчаливо. Тя е невзрачна жена, не красавица като Валентина, и лесно може да я пропуснеш. Когато преодолее срамежливостта си и заговори обаче, професионализмът блясва:

– Намерихте ли някакви интересни отпечатъци върху моторния трион и гондолата? Има ли някакви закономерности на употреба, които да личат от отпечатъците по и около мониторите?

Валентина се вцепенява. Вито я поглежда. Всички осъзнават, че е станала издънка. Валентина поклаща глава:

– Трябва да сме го направили. Сигурна съм, че взехме отпечатъци отвсякъде.

Израженията на всички очевидно показват, че не са го направили.

– Закономерностите на употреба биха показали кой контролира и използва най-често системата за наблюдение – безмилостно изтъква Франческа. – Така бихме могли да установим и кой най-често използва гондолата и другите лодки.

– Знам! – сопва се Валентина.

Карвальо я поглежда мрачно. Вече осъзнава грешката си. Не биваше да я оставя да работи по това разследване.

Capitolo XLIX

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Монашеската килия на Томазо е твърде тясна дори да се изтегне, без главата му да опира в едната стена, а краката – в другата. Той живее в най-лошия кошмар на страдащия от клаустрофобия. Но няма значение. Точно сега това му се струва най-удобното място на света.

Разкритията на евреина Ермано го потресоха. Разтърсиха го до дъното на душата му. Килията му се струва единственото безопасно място, където да се свие и да размишлява.

И той размишлява.

Все още му се струва подозрителен начинът, по който евреинът и другите двама се опитваха да изкопчат повече информация за плочката. Търговци! Нямаха търпение да го подмамят да им я продаде – несъмнено за нищожна част от истинската стойност, за да предложат част от семейната му история за продан из цяла Европа, докато намерят онзи, който е готов да даде най-висока цена. Освен гняв Томазо изпитва разочарование и тъга. Надяваше се търсенето му да доведе до някакви отговори. Вместо това възникнаха още въпроси. И то обезпокоителни.

Дали майка му е била

свързана по някакъв начин с окултното?

Надява се, че не е. Той отново си спомня думите в писмото: нещо, което трябва да пазиш не само с цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Изглежда, че е знаела, че плочката има връзка със злото, дори със Сатаната, но дали е действала с добри намерения? Той болезнено присвива очи, когато си спомня заръката : Никога не се отделяй от този предмет.

Верни ли са легендите от книгата на евреина? Дали наистина неговата плочка има някаква свръхестествена сила, която ще се освободи, ако бъде събрана с другите две?

Неговата плочка. Той осъзнава, че мисли за нея като за своя собственост. Безспорно тя му принадлежи. Принадлежала е на семейството му поколения наред. А сега не е при него. Той не оправда доверието на майка си. Единственото, което тя го помоли, а той не направи.

Томазо изпитва чувство за вина и нарастващ гняв към абата, задето му я отне.

Опитва се да се успокои с мисълта, че ако тя има потенциал да бъде инструмент на злото, може би е по-безопасно да стои при абата и в ръцете на Светата католическа църква, а не при него.

Но пък тъмниците и стаите за изтезания на инквизицията са пълни с продажни свещеници.

Той бръква под леглото, за да извади кутията и пак да прочете писмото. Може би в посланието на майка му има други неща, които ще бъдат по-разбираеми.

Ръката му напипва само прах. Застава на колене и започва да рови под леглото. Няма нищо.

Килията е толкова тясна, че са нужни едва няколко секунди, за да разбере, че кутията и писмото са изчезнали. Без съмнение са взети по нареждане на абата.

Но защо?

Томазо има чувството, че ще се пръсне. Утре ще отиде при абата и ще си поиска вещите обратно. Ще го направи, каквото и да се случи после. Независимо от последствията. Главата го заболява от напрежение. Той духва единствената свещица в килията, ляга в мрака и си пожелава да заспи.

Въпреки вътрешните си терзания, Томазо е изтощен и скоро дрямката го отнася – тъмна и дълбока, като вълните, през които обича да гребе.

Изведнъж чува шум. Гласове.

Думкане.

Блъскат се врати. Тичат хора. Настава паника. Томазо става от скърцащото легло и отваря вратата.

– Пожар! Пожар!

Един от монасите притичва покрай него; лицето му издава паника.

Бос, Томазо хуква след него. Отвън хангарът за лодки гори. Оранжеви и червени пламъци поглъщат черните греди, поправени собственоръчно от него. Кофите с катран, които е свалил от лодката, горят като факли; съдържанието им несъмнено е разлято из цялата сграда.