Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Ларс сподавя зловещия си смях. Гласът му става дълбок и по телефона звучи като ръмжене, излизащо от яма с разтопен катран:

– Не е сълза, глупако. Никога ли не си поглеждал картините ми? Никога ли не си обръщал внимание на изкуството ми? Скапан невежа!

Нервите на Том са обтегнати. Умът му започва отчаяно мисловно пътуване назад в годините, търси архивирани в паметта му картини. Неясни образи от килията на Бейл минават пред очите му – сивите чаршафи, закованото за пода легло, липсата на семейни снимки, миризмата на маслени бои, куп платна, натрупани

до стоманената тоалетна чиния... но нищо друго.

– Ти си глупак, отче Том, както всички други кретени в църквите и полицейските участъци по целия свят.

Бейл пуска слушалката и я оставя да се люлее на металната жица. Надзирателите Тифани и Хачър се приближават. Той изкрещява към клатещата се слушалка:

– Ще се видим в ада, отче Том! Ще видя глупавия ти шибан задник в ада!

Capitolo LII

1778 Г.

МОСТЪТ „РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо бързат сред сутрешната тълпа. Той се опитва да каже за сестра си, но тя явно не го слуша. Единственото, за което Танина е в състояние да мисли, са инквизиторите, които вече може да са по петите , затова завежда монаха не вкъщи, а у приятелката си на „Тера Сан Вио“.

Икономът на Лидия, Джузепе, отваря и ги настанява в салона, докато уведоми господарката си. Томазо опира лакти на коленете и глава на дланите си. В живота му е пълен хаос.

Господарката на дома идва след няколко минути, силно заинтригувана от неочакваното посещение на приятелката си и разтревожения монах.

– Каква изненада, Танина. Не си ли на работа?

– Бях. – Танина се изправя и хваща Лидия за двете ръце. – Да ти кажа нещо насаме. – Обръща се към Томазо. – Scusi!

Той кимва и зачаква търпеливо. Все още не е сигурен дали Танина му казва истината. Може да го лъже и да е замесена в кражбата заедно с двамата си приятели. А може би казва истината и Ермано е бил с нея, което означава, че Ефран е този, който е откраднал плочката. В главата на Томазо е буря от мисли – може би и тримата са невинни и той е допуснал ужасна грешка в преценката си.

Двойната врата се отваря. Показва се Танина.

– Ела, ако обичаш – поканва го.

Томазо влиза в голяма дневна с мраморен под на кремави жилки, който отразява два величествени тумбести полилея от муранско стъкло.

– Лидия, това е брат Томазо.

– Вече не съм монах. Преди няколко часа напуснах манастира. – Той се усмихва мрачно. – Вече съм просто Томазо.

– Не си просто Томазо, братко – казва Лидия и очите проблясват. – Заповядай, седни. Танина ми каза, че имаш нужда от помощ.

Томазо поглежда с упрек другата жена и Танина започва да се оправдава:

– Лидия е най-близката ми приятелка. Моята довереничка. Разказах всичко. Казах , че всички сме в опасност.

– Да, така е.

– Имам останали дрехи от един бивш любовник – казва Лидия, като преценява с поглед Томазо. – Изглеждаш с неговия ръст. –

Очите отново заблестяват. – Мисля, че ако ходиш с тях, ще биеш по-малко на очи, отколкото с това старо черно расо.

Томазо осъзнава, че никога не е носил нищо друго освен манастирските одежди. Тази мисъл го смущава.

– Благодаря за помощта.

– Докато ти се преоблечеш, аз ще отида при Ермано и Ефран – казва Танина, като се изправя. – После ще решим какво да правим. – Вижда, че Томазо няма доверие на двамата мъже. Обръща се към Лидия: – Знам, че не можем да останем тук. Ще си тръгнем веднага щом направим план.

Лидия докосва успокоително ръката :

– Не се тревожи. Имам много влиятелни приятели. Хората на инквизитора няма да дойдат да тропат на вратата ми. – Намигва палаво. – Сега тръгвай и ме остави сама с този непорочен младеж и спешните му нужди.

54

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Вечерта е залепила петно мокра светлина върху прозореца на евтината хотелска стая на Том, а той е потънал в мисли, седнал от другата страна на стъклото. От страстните му нощи с Тина сред лукса на „Балиони“ сякаш е минала цяла вечност. Но той не страда за това. Тази вечер е зает с други мисли.

Не е сълза.

Думите на Ларс Бейл не му дават мира, мислите за еднаквите татуировки на един осъден на смърт и Мера Тийл – също.

Какво е? Попова лъжичка? Запетайка? Охлюв?

Вглъбен в тези размишления, той се опитва да нарисува татуировката на хартия. В този момент телефонът иззвънява.

– Том Шаман.

– Том, Валентина се обажда. Извинявай, че толкова късно...

– Няма проблем. Как си?

Той бутва скиците встрани. Въпросът звучи небрежно, но тя знае, че означава много.

– Добре съм. Моля те, не се притеснявай. Сега съм затрупана с работа в службата и няма опасност да поставя никого от двамата в неудобно положение, като се изтърся пияна на вратата ти.

– О, стига глупости, за какво са приятелите и техните врати!

Тя се засмива, но личи, че е неловко.

– Вито би искал да дойдеш утре сутринта и да ни разкажеш за проучванията си. В десет и половина добре ли е?

– Идеално. Имам информация, част от която може да бъде полезна. Записал съм всичко и тъкмо мислех да ти се обадя.

Вратата на Валентина се открехва и на процепа се показва една секретарка.

– Един момент, Том. – Валентина закрива слушалката с длан и се обръща към момичето. – Да?

– Майор Карвальо иска да ви види. Възможно най-скоро.

– Благодаря. Идвам след минутка. – Валентина отново се обажда на Том. – Извинявай, трябва да тръгвам. Шефът ме вика.

– Добре. Но преди да изчезнеш, трябва да ти кажа, че говорих с Ларс Бейл, който очаква смъртното си наказание в затвора „Сан Куентин“. Беше водач на секта – с последователите си убиваха туристи и размазваха кръвта им в църкви из цял...