Пророчеството Венеция
Шрифт:
– Така, какво имаме?
Вито протяга ръце над главата си и гърбът му изпуква. Валентина проговаря първа:
– Ларс Бейл – затворникът, когото Том Шаман познава от „Сан Куентин“ повече от десет години и с когото е говорил преди няколко дни.
Вито я прекъсва рязко:
– Защо не знаехме за това?
– Защото не ни беше казал. Сигурно е идвал да ни съобщи, когато изчезна.
Вито вдига ръце в знак, че се извинява.
– Бейл наближава петдесетте – продължава тя. – След четири дни трябва да бъде екзекутиран.
–
– Не знам. Преди двайсетина години Бейл е имал малка, но вярна група последователи, които смятали, че той е един вид модерен сексапилен антихрист. Накратко, имитирал Чарлз Менсън, избивал невинни хора и с кръвта им рисувал символи и пишел послания.
– Като нашите символи ли? – пита майорът, предчувствайки някакъв пробив.
– Като нашите. Макар че разследващите навремето не са осъзнали, че значат нещо. Веднъж един патрулен полицай от Лос Анджелис стъпил върху символите и напълно ги заличил.
– И никой не се е запитал какво означават знаците, защото са го заловили, така ли?
– Точно така. От ФБР казаха, че ще изпратят психолози да го разпитат.
– По-добре късно, отколкото никога.
Валентина поглежда шефа си мрачно. Все още има да му се реваншира. И ще го направи. Когато му дойде времето.
– След арестуването на Бейл са иззети всякакви сатанински атрибути, намерени в къщата, която обитавал с последователите си, главно жени. Имало сатанинска библия, томовете на Алистър Кроли и текстове от Черната литургия на латински, френски и английски.
– Не много подходящи четива за преди лягане – шеговито отбелязва Вито.
– Никак – Валентина изважда няколко снимки, всички с грифа на ФБР. – Освен това открили тези...
Вито разперва снимките като ветрило. На тях се виждат различни картини.
– Не е зле – отбелязва той. – За луд изглежда доста талантлив. – Преглежда цветните фотографии на модернистични картини, смесени с черно-бели скици, на които се виждат фигури, подобни на магьосници, и пустини. – Това да не е някой от древните етруски гадатели, за които слушаме напоследък? Нецвис?
Показва една снимка.
– Може би – отговаря Валентина, – макар че го помислих за Дъмбълдор или за оня старец от „Властелина на пръстените“, чието име все забравям.
– Гандалф – казва Вито, като оставя снимката. – Добре, какво ни говори всичко това?
– Не е всичко. Виж последните три снимки.
Вито ги поглежда. Рисунките са абстрактни, почти кубистки, много примитивни и не му говорят нищо.
Валентина се усмихва:
– Наобратно. Обърни ги и ги постави една до друга.
Още преди да го направи, Вито се досеща какво ще види. Сред ъглестите фигури и мацаниците с червена и черна боя се открояват познати образи.
Демон. Жрец. Двама влюбени и тяхното дяволско дете.
Capitolo LVI
1778
ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ
Когато идва в съзнание, Томазо установява, че той не е единственият пребит и вързан.
Танина и Ермано седят на пода срещу него, с гръб към влажната тухлена стена, и между тях гори дебела черна свещ.
Младият монах предполага, че се намират в бившата болница за чумави. Място, на което хиляди хора са вдишали последната си глътка въздух. Ермано е неподвижен.
Мъртъв? Заспал?
Или просто в безсъзнание?
Томазо не е сигурен. Лицето на евреина е разкървавено и насинено, лявото му око е толкова подуто, че ако е жив, едва ли ще вижда с него.
Танина е като вцепенена. Но освен че лицето е омазано с пръст и сълзи, изглежда невредима.
Краката на Томазо го болят, особено дясното коляно. Глезените му са вързани, китките – също, зад гърба. Танина вижда, че се е свестил.
– Томазо, добре ли си?
Той разбира, че трябва да прояви кураж, затова отговаря:
– Да, така мисля. А ти?
Тя кимва:
– Да. Но Ернесто постоянно губи съзнание. Страх ме е за него.
Присвива очи, но не заплаква.
Свещта на пода почти изгасва. Някакво течение от отворена врата духва пламъчето.
Досега Томазо не е виждал мъжа, който влиза. Танина обаче го познава.
Лауро Гатусо вече не носи елегантния панталон, ленената риза и бродирания жакет, с които посреща клиентите в магазина си. Облечен е с черно расо с качулка – сатанинската дреха, известна като алба.
– Танина! Виждам, че си изненадана. – Той разперва ръце точно както правеше, когато тя бе още малка. – За теб днес ще бъде денят на прозрението. – Обръща се към Томазо: – Също и за теб, братко. – Приближава се и се вглежда в лицето му. – Имаш доста сериозни рани. Ако решим да живееш, ще трябва да се погрижим за тях.
Гатусо казва още нещо, но Томазо не го слуша. Твърде съсредоточен е в старанието да разбере какво се случва. Без съмнение е свързано с етруската реликва. Вече е сигурен в невинността на Танина и Ермано, но отсъствието на Ефран е показателно. Той сигурно е отишъл сам в манастира, без тяхно знание, подпалил е пожара, откраднал е плочката и я е продал на Гатусо.
Отвън се чуват силни гласове. Влиза Лидия.
Тя носи същото облекло като Гатусо и има триумфално изражение. Приближава се до Танина. След нея влизат двама забулени мъже. Влачат нещо.
Трупа на Ефран.
Оставят го и излизат.
Логиката на Томазо започва да се пропуква. И Ефран ли е бил невинен? Или са го убили, защото е изпълнил задачата си?
Лидия докосва приятелката си по бузата.
– Мила Танина, изглеждаш толкова смаяна. Безполезният ти живот на проста продавачка най-сетне ще придобие някакъв смисъл.