Разбудени фурии
Шрифт:
— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение — ухили се Ядвига. — Не представлява търговска ценност. Виж, аз…
— Някой да е чул нещо за цитаделата? — попитах небрежно аз.
— Да, долу чух последните новини — изсумтя Ор. — Изглежда, някакъв смахнат е изтрепал половината висши Бради в Текитомура. Разправят, че липсвали приставки. Човекът най-спокойно им ги изрязал от гръбначните стълбове, сякаш цял живот само това е вършил.
Забелязах как Силви плъзна поглед надолу към джоба ми, после ме погледна в очите.
— Дивашка
— Да, и напълно безсмислена. — Ор взе празното шишенце от кухненския плот. — Така или иначе тия типове не могат да се презареждат. За тях това е въпрос на вяра.
— Шибани изроди. — Ядвига сви рамене и загуби интерес. — Силви рече, че долу си набарал ендорфини.
— Да, набарах. — Гигантът подчертано внимателно си наля чаша уиски. — Благодаря.
— Стига де, Ор! Не се занасяй!
По-късно, когато лампите помръкнаха и атмосферата в апартамента омекна почти до сънливост, Силви избута отпуснатата Ядвига настрани и се настани до мен на дивана, където седях кротко и се наслаждавах на липсата на болка в ребрата. Ор отдавна се беше оттеглил в една от стаите.
— Ти ли го направи? — тихо попита тя. — Онова в цитаделата.
Кимнах.
— Имаше ли някаква конкретна причина?
— Да.
Кратко мълчание.
— Тъй — каза накрая тя. — Значи не беше спасителна акция в стил Мики Нозава, както изглеждаше, а? Вече си бил настървен.
Усмихнах се, леко замаян от ендорфина.
— Наречи го търсене на тръпката в живота.
— Добре. Мики Тръпката, добре звучи. — Тя присви късогледо очи и се вгледа в дълбините на чашата си, която бе празна вече от доста време. Бутилката също. — Да си призная, Мики, допадаш ми. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.
— И ти ми харесваш.
Тя насочи пръст насреща и го разклати насам-натам. Може би се мъчеше да налучка какво точно харесва в мен.
— Не става дума за секс. Разбираш ли?
— Разбирам. Видя ли каква дупка имам в ребрата? — Замаяно тръснах глава. — Много ясно, че си видяла. Чип за спектрохимично зрение, нали?
Тя кимна утвърдително.
— Наистина ли си от семейство на Отрицатели?
Кисела гримаса.
— Да. Биографичен факт, нищо повече.
— Не се ли гордеят с теб? — Аз посочих косата й. — Това тук би трябвало да се смята за голяма крачка по пътя към Свръхзареждането. Логично погледнато…
— Да, логично погледнато. Говорим за религия. Ако искаш да знаеш, Отрицателите са точно толкова нелогични, колкото и скапаните Бради.
— Значи не им е по вкуса?
— Въпросът — заяви тя с подигравателна деликатност — е спорен. Привържениците на твърдата линия са против всичко, което свързва конструктивни системи с човешкия организъм. Подготвителното крило на вярата гледа да е добре с всички. Казват, че всеки виртуален интерфейс е стъпка в правилната посока. Така или иначе, не очакват Свръхзареждането да дойде по наше време, тъй че всички сме само слуги на процеса.
— А вашите към кое крило спадаха?
Силви се настани по-удобно, навъси се и избута Ядвига още малко встрани.
— Бяха умерени подготвители, с тази вяра израснах. През последните двайсетина години обаче, след като Брадите се развихриха и цялата тази шумотевица срещу приставките, мнозина от умерените станаха фанатици. Майка ми сигурно е тръгнала в тази посока, открай време си беше страшно благочестива. — Тя сви рамене. — Всъщност нямам представа. От години не съм се прибирала.
— Тъй значи, а?
— Да, тъй. Няма смисъл, по дяволите. Не ги е грижа за друго, освен да ме задомят с някой от по-избраните. — Тя изпръхтя презрително. — Сякаш може да стане, докато мъкна тия неща.
Напълно замаян от наркотиците, аз се подпрях на облегалката и леко надигнах глава.
— Кои неща?
— Тия. — Силви сграбчи косата си и подръпна. — Тия скапани чудесии.
Космите тихичко запращяха между пръстите й, опитвайки да се измъкнат като хиляди тънки змийчета. Под сгърчената им черно-сребриста маса, като мускули под кожата, едва забележимо потрепваха по-дебели кабели.
Информационно-командна система. Военен модел.
И друг път бях виждал такива — един прототип на Латимър, където трескаво разработваха новата индустриална технология за марсиански машинен интерфейс. И още два, използвани при разчистване на мини в системата Хън Хоум. На военните никога не им трябва много време, за да нагодят напредничавата технология към своите нужди. Логично. И бездруго почти никой освен тях не плаща за изследователска дейност.
— Има си и определен чар — предпазливо подхвърлих аз.
— Да, бе. — Тя разрови плитките с пръсти и задърпа централния кабел, докато той увисна встрани от останалите като абаносова змия, стисната в юмрука й. — Имало чар, а? Сега ще речеш, че всеки чистокръвен мъж обожава в леглото да гледа как пред лицето му се подмята израстък, двойно по-дълъг от нормален член, нали? Идеалната комбинация от скапан комплекс за непълноценност и подсъзнателна хомофобия.
Махнах с ръка.
— Е, затова пък жените…
— Да. За съжаление аз съм нормална.
— О.
— Точно така. — Тя пусна кабела, тръсна глава и косата й се намести както преди малко. — Едно голямо „О“.
Преди век бяха по-незабележими. Военните координатори можеха да имат в главите си огромно количество виртуален опит за разгръщане на автоматизирани системи, но механичната част беше вградена отвътре. По външност не се различаваха особено от околните — може би малко болнави и прежълтели, когато са били твърде дълго на активна служба, но това се отнася до всички информационни плъхове. Казват, че се свиквало.