Разбудени фурии
Шрифт:
Археологическите находки в покрайнините на системата Латимър промениха всичко. За пръв път след почти шестстотин години ровичкане из междузвездния заден двор на марсианците Гилдията най-сетне удари джакпота. Намериха кораби. Стотици, може би хиляди кораби, впримчени в прашасалото спокойствие на древни стационарни орбити около малка звезда, наречена Санкция. По всичко личеше, че това са остатъци от някакво грандиозно космическо сражение и поне част от тях можеха да развиват свръхсветлинна скорост. Други признаци, особено унищожаването
Дотогава единствените наистина автономни машини на марсианците, които познавахме, бяха орбиталните пазители на Харлановия свят, а до тях никой не можеше да припари. Останалите бяха автоматични, но не особено интелигентни. А ето че изведнъж от археолозите се искаше да проучат интерфейс с мощни разумни системи за космическо управление на възраст около половин милион години.
Очертаваше се рязка промяна в технологиите за обработка на данни. Несъмнено.
А сега тази промяна седеше срещу мен, надрусана с ендорфини военен образец, и зяпаше празната чаша за уиски.
— Защо се захвана с тая работа? — попитах я аз, за да наруша мълчанието.
Тя сви рамене.
— Защо изобщо се забърква човек в тая гадост? За пари. Мислиш си, че през първите два срока ще изплатиш ипотеката за носителя, а след това паричките просто се трупат на сметка.
— И не е ли така?
Крива усмивка.
— Напротив, така е. Но разбираш ли, начинът ти на живот се променя изцяло. Идват и нови разходи — сервизно обслужване, ъпгрейдване, ремонти. Парите хвърчат като луди. Додето ги натрупаш, вече пак са се стопили. Трудно е да спестиш толкова, че да се оттеглиш.
— Инициативата не може да трае вечно.
— Тъй ли? По-голямата част от континента има тепърва да се почиства, ще знаеш. На някои места едва сме мръднали на стотина километра от Драва. А дори и после трябва непрекъснато да почистваш там, откъдето си минал, инак миминтите се промъкват обратно. Говори се за поне още едно десетилетие преди да започне заселването. И знаеш ли, Мики, лично аз смятам, че това си е чиста проба фалшив оптимизъм, насочен изцяло към широката публика.
— Стига де. Ню Хок не е чак толкова голям.
— Веднага си личи скапаният пришълец. — Тя ми се изплези, но не закачливо, а по-скоро заплашително като древните земни маори. — За теб може и да не е много голям. Сигурна съм, че там, където си бил, има континенти с обиколка петдесет хиляди километра. Тук обаче нещата са по-различни.
Усмихнах се.
— Аз съм тукашен, Силви.
— О, да. Нова Пеща. Каза ми. Тогава недей да разправяш, че Ню Хок бил малък континент. Той ни е най-големият след Кошут.
Всъщност в архипелага Милспорт имаше повече суша, отколкото на Кошут или Ню Хокайдо, но както при повечето островни групи, които съставяха основната част от наличните територии на Харлановия свят, ставаше дума главно за неизползваеми планински терени.
Би могло да се очаква, че на една планета, покрита с деветдесет процента вода и разположена в слънчева система без други обитаеми светове, хората ще подходят грижливо към тия терени. Че ще си създадат разумни начини за планиране и употреба на земните площи. Че няма да водят глупави дребни войни върху използваемата земя, няма да разгръщат оръжия, които правят театъра на военните действия необитаем за векове напред.
Точно това би трябвало да се очаква, нали?
— Ще си лягам — избъбри сънено Силви. — Утре ни чака тежък ден.
Озърнах се към прозорците. Навън зората пълзеше над блясъка на анджирските лампи и го забулваше постепенно като бледосиво одеяло.
— Силви, вече е утре.
— Вярно. — Тя стана и се протегна, докато ставите й изпукаха. На дивана Ядви измънка нещо и изпъна крака върху освободената площ. — Корабът потегля чак по обяд, а вече почти приключихме с тежкото оборудване. Слушай, ако искаш да дремнеш, използвай стаята на Лас. Той май няма да се прибира. Вляво от банята.
— Благодаря.
Тя ми хвърли уморена усмивка.
— Хей, Мики. Това е най-малкото, което мога да сторя. Лека нощ.
— Лека нощ.
Погледах я как бавно се влачи към стаята си, после проверих хроночипа и реших да не спя. След още час можех да се върна при Плекс, без да обърквам тайнствените машинации на неговите приятели от якудза. Огледах замислено кухнята и се зачудих дали да си сваря кафе.
Това беше последното, което помня.
Скапани синтетични носители.
Глава 4
Събуди ме оглушителна шумотевица. Някой, твърде затънал в химическо опиянение, за да помни как се отваря врата, опитваше да приложи неандерталска тактика. Бам, бам, бам. Разтворих подпухналите си клепачи, примигах и с усилие се надигнах на дивана. Ядвига все още лежеше отсреща и изглеждаше напълно безчувствена. Тъничка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устните й към протритата белотревна тапицерия на дивана. Сноп ярка слънчева светлина нахлуваше през отсрещния прозорец и изпълваше въздуха в кухнята със златиста мъгла. Късно утро, ако не и пладне.
Мамка му.
Бам, бам.
Станах и по хълбока ми пробяга ръждива болка. Ефектът от ендорфините на Ор явно беше отминал, докато съм спал.
Бам, бам, бам.
— Кой шибаняк блъска? — викна някой иззад една от вътрешните врати.
Гласът накара Ядвига да се размърда върху дивана. Тя отвори едно око, видя ме да стоя над нея и стреснато зае някакво подобие на бойна стойка, после си спомни кой съм и се поотпусна.
— Вратата — казах аз и се почувствах пълен глупак.
— Да, да — изпъшка тя. — Чувам. Ако онзи скапаняк Ласло пак си е забравил кода, ще го сритам по топките.