Разбудени фурии
Шрифт:
— Мислех, че тя не знае как да използва командния софтуер.
— Не знае. Засега. Но аз мога да я науча, Мики.
По лицето на Силви Ошима се изписа странно спокойствие. Не я бях виждал такава през целия ни престой в Неразчистеното и след това. Напомняше ми лицето на Николай Нацуме в манастира на Отрицателите, преди ние да дойдем и да разрушим всичко — усещане за цел, неподвластна на човешките съмнения. Влагане на душа във всичко, което вършиш — нещо, което не бях изпитвал след Иненин и не вярвах да изпитам отново. Усетих как в душата
— Значи ще станеш демилитски сенсей, Силви? Това ли е планът?
Тя нетърпеливо махна с ръка.
— Не говоря за преподаване в реалния свят. Говоря за нея. Долу, в резервната памет, мога да увелича темпото, да превърна минутите в месеци и да й покажа как да го направи. Не е като лов на миминти, софтуерът изобщо не е създаден за тази цел. Едва сега го осъзнавам. В сравнение с това цялото ми време в Неразчистеното прилича на полусън. А това тук — сякаш за него съм родена.
— Не говориш ти, а софтуерът, Силви.
— Да, може би. И какво от това?
Не намерих отговор. Загледах се към гравиносилката, където Вирджиния Видаура бе заела мястото на Силви. Пристъпих по-близо и имах чувството, че нещо ме тегли натам като въже, впито във вътрешностите ми.
— Ще се оправи ли?
— Да, така мисля. — Силви уморено се изправи от стълба. — Твоя приятелка, а?
— Ъ-ъ-ъ… нещо такова.
— Е, тая синина по лицето й не ми харесва. Май има пукната кост. Наместих я колкото се може по-внимателно, включих системите, но те вероятно само ще я упоят — за всеки случай. Засега нямат диагноза. Ще трябва…
— Какво?
Обърнах се да я подканя да продължи и видях малкия сив контейнер да описва дъга из въздуха. Нямах време да стигна до Силви, нямах време за каквото и да било, освен да се хвърля презглава над гравиносилката, търсейки оскъдното й прикритие. Военен модел „Цзян“ — трябваше поне да е бронебойна. Паднах от другата страна и се проснах на кея, сплитайки ръце над главата си.
Гранатата избухна със странно приглушен звук, от който в главата ми нещо изпищя. Ударната вълна ме блъсна и частично засегна слуха ми. В тишината, изпълнена с тихо звънтене, аз скочих на крака. Нямах време да се проверявам за рани. Изръмжах, оголих зъби и се завъртях срещу него, докато той излизаше от водата в края на кея. Нямах оръжие, но излязох иззад носилката сякаш бях въоръжен до зъби.
— Бърза реакция — подвикна той. — Мислех си, че ще ударя и двама ви.
Дрехите му бяха мокри от плуването, на челото му имаше дълга драскотина, измита и розова, но юначната поза на смуглия носител си оставаше все същата. Черната коса бе все тъй дълга и падаше на чорлави кичури до раменете. Не изглеждаше въоръжен, но ми се усмихна широко.
Силви лежеше сгърчена между водата и носилката. Не виждах лицето й.
— Ще те убия, мамка ти — изрекох студено аз.
— Да, ще се опиташ, старче.
— Знаеш ли какво направи? Мамка ти, имаш ли представа кого уби току-що?
Той поклати глава с подигравателно съжаление.
— Май наистина ти е изтекъл гаранционният срок, а? Мислиш ли, че ще се върна при Харлановия род с труп, когато мога да им доставя жив носител? Не за това ми плащат. Беше зашеметяваща граната, последната, за съжаление. Не чу ли гърмежа? Трудно е да го сбъркаш, ако напоследък си припарвал до бойно поле. А, ти сигурно не си припарвал. Ударната вълна зашеметява, а вдишаните молекулярни шрапнели поддържат това състояние. Няма да се свести поне до довечера.
— Недей да ми четеш лекции по бойно въоръжение, Ковач. Аз бях на твое място, по дяволите, и се отказах заради нещо по-интересно.
— Тъй ли? — В изненадващо сините му очи блесна гняв. — И какво беше? Долнопробна престъпност или евтина революционна политика? Казват, че си се пробвал и в двете поприща.
Предпазливо направих крачка напред и го видях как зае бойна стойка.
— Каквото и да ти казват, видял съм цял век изненади в повече от теб. И сега завинаги ще ти ги отнема.
— Нима? — Той презрително изсумтя. — Е, ако всички водят към това, което си днес, може би ще ми направиш услуга. Защото каквото и ми се случи, едно не искам — да съм като теб. По-добре сам да си пръсна приставката, отколкото да застана на твое място.
— Тогава защо не го направиш? Ще ми спестиш излишен труд.
Той се разсмя. Мисля, че искаше да изрази презрение, но не се справи много добре. В смеха се долавяше нервност и твърде много емоция. Той махна с ръка.
— Човече, направо се изкушавам да те пусна. Толкова ми е жал за теб.
Поклатих глава.
— Не разбираш. Аз няма да те пусна да се върнеш с нея при Харлан. Всичко свърши.
— Определено свърши, мамка му. Не мога да повярвам как тотално си си прецакал живота. Само се погледни, по дяволите.
— Ти ме гледай. Това е последното, което ще видиш, тъпо копеле.
— Не ставай мелодраматичен, старче.
— О, мислиш си, че това е мелодрама?
— Не. — Този път той се справи добре с презрителната нотка. — Прекалено е жалко дори за мелодрама. Това е като в живота на зверовете. Ти си като някакъв куц стар вълк, който вече не може да остане в глутницата и е принуден да се влачи след нея, да се надява на къс месо, което никой друг не иска. Мамка му, не мога да повярвам, че си напуснал корпуса, човече. Не мога да повярвам, по дяволите.
— Да, мамка ти, щото нищо не си видял — креснах аз.
— Да, щото ако го бях видял, нямаше да се случи. Мислиш ли, че аз щях да се издъня така жестоко? Просто да си тръгна досущ като татко, мътните да го вземат?
— Хей, майната ти!
— Ти ги заряза по същия начин, скапаняк. Напусна Корпуса и заряза живота им.
— Не знаеш какво говориш, по дяволите. Трябвах им точно колкото някоя скапана мрежеста медуза в плувен басейн. Аз бях престъпник.
— Точно така, беше. Какво, медал ли да ти дадем?