Разбудени фурии

Морган Ричард

— Так.

— Здрасти, Плекс. — Не откъсвах очи от непознатия. — Кой е този навлек?

Но вече знаех. Бледо, изискано лице, изскочило сякаш от евтин сензофилм, нещо средно между Мики Нозава и Риу Барток. Носител-боец с добро телосложение, масивен гръден кош и широки плещи, дълги крайници. Буйна коса, като от модно ревю за биологични стоки — надигната нагоре с лек статичен заряд, сякаш носителят е излязъл току-що от резервоара за клонинги. Издутини под костюма, подсказващи наличието на скрито оръжие, и стойка, говореща, че не е готов да го използва. Лекото привеждане и разперените ръце бяха по-скоро демонстрация, отколкото

реална заплаха. Все още държеше върху дланта си празната микроампула, а зениците му зееха широко разтворени. В знак на почит към старите традиции по ъгъла на челото му се виеха плетениците на илуминиева татуировка.

Милспортски чирак на якудза 1 . Уличен бияч.

— Не ме наричай навлек — изсъска той. — Ти си външният тук, Ковач. Ти си натрапникът.

Оставих го в периферното си зрение и погледнах към Плекс, който се мотаеше около работните маси, опипваше вехтите ремъци за балиране и напразно се мъчеше да изпише усмивка върху физиономията си на пропаднал аристократ.

— Виж какво, Так…

— Забавлението си беше между нас двамата, Плекс. Не съм те молил да каниш гости.

1

Якудза — японска престъпна организация, подобна на италианската мафия. — Б.пр.

Досадникът от якудза нервно пристъпи напред и едва се удържа да не налети на бой. От гърлото му долетя стържещ звук. Плекс очевидно изпадна в паника.

— Чакай, аз… — Той с явно усилие остави ремъците на масата. — Так, той е тук по съвсем друга работа.

— Дошъл е в моето време — казах спокойно аз.

— Слушай, Ковач. Ще те вземат…

— Не — при тия думи пак го погледнах с надеждата да разбере правилно енергичния и любезен тон. — Ако знаеш кой съм, няма да ми се пречкаш. Дошъл съм да видя Плекс, не теб. А сега изчезвай.

Не знам кое го удържа: емисарското ми внушение, последните новини от цитаделата — защото вестите вече са плъзнали навсякъде след оная скапана каша, дето я забърка — или просто наличието на малко повече здрав разум, отколкото можеше да се очаква от подобна отрепка с евтин костюм. За миг той остана като застинал в рамката на собствената си ярост, после въздъхна и я изля напълно в широка усмивка и небрежен поглед към ноктите на дясната си ръка.

— Дадено. Уреждай си работите с Плекс. Аз отивам да изчакам отвън. Едва ли ще се бавите дълго.

Той дори направи крачка към изхода. Аз се озърнах към Плекс.

— Какви ги дрънка тоя?

Плекс болезнено примижа.

— Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так. Не можем…

— О, не. — Но като се озърнах из залата, ясно различих в дебелия слой прах следи от вихрушка. Съвсем наскоро някой бе ползвал тук гравитационен носач. — Не, не, нали ми каза…

— З-з-знам, Так, само че…

— Аз ти платих.

— Ще ти върна парите…

— Не ти искам скапаните пари, Плекс. — Вторачих се в него, потискайки желанието да му изтръгна гръкляна. — Искам си тялото, мамка му.

— Няма страшно. Ще си го получиш. Просто в момента…

— Просто в момента ние използваме апаратурата, Ковач. — Все тъй ухилен, чиракът от якудза прекрачи в зрителното ми поле. — Защото, честно казано, тя поначало си беше наша. Но Плекс сигурно не ти е споменал за това, нали?

Погледнах единия, после другия. Плекс се сконфузи.

Би трябвало да го съжаляваш, прозвучаха в главата ми думите на моята милспортска посредничка Иса — едва петнайсетгодишна, с виолетова коса, избръсната почти до темето, и убийствено старомодни куплунги по черепа, която усилено се преструваше на престаряла и мъдра, докато ми излагаше сделката и цената. Погледни историята, мой човек. Здравата го е прецакала.

Което си е истина, истина е — историята не беше погалила Плекс по главата. Роден три века по-рано с фамилията Кохеи, щеше да бъде разглезен и глупав по-малък син без желание и потребност за нещо повече от това да демонстрира очевидната си интелигентност в някое изискано поприще от рода на астрофизиката или археологията. След Разселването обаче родът Кохеи не бе оставил на потомството нищо друго, освен ключовете за десет улици с празни складове и западащ аристократичен чар, който, според собствената горчива преценка на Плекс, помагал поне за едно — да си хванеш по-лесно мацка, когато останеш без пукната пара. Здраво надрусан, той ми разправи цялата си печална история само след три дни познанство. Май просто търсеше пред кого да си излее душата, а емисарите умеят да слушат. Слушаш, събираш местния колорит, потапяш се в него. По-късно някоя запомнена подробност може да ти спаси живота.

Тласкани от ужас пред перспективата за един-единствен живот без презареждане в края му, обеднелите предци на Плекс се научили да си изкарват залъка с труд, но не ги бивало много в това отношение. Натрупали се дългове, лешоядите почнали да прииждат. Когато Плекс дошъл на бял свят, семейството му вече било дотолкова затънало, че връзките с якудза и разните по-дребни престъпници представлявали просто част от живота. Сигурно беше израснал в компанията на костюмирани агресивни младоци като този тук. И сигурно още от бащиното коляно бе усвоил сегашната притеснена усмивка на пълно покорство.

За нищо на света не би искал да раздразни покровителите си.

Аз пък за нищо на света не бих искал да пътувам обратно до Милспорт с кораба на въздушна възглавница в този носител.

— Плекс, имам билет за „Шафрановата кралица“. Корабът потегля след четири часа. И парите за билета ли ще ми върнеш?

— Всичко ще уредим, Так — изрече умолително той. — Утре вечер потегля още един кораб. Има си начини. Нали разбираш, момчетата на Юкио…

— … ми използвай скапаното име, тъпако — кресна хлапакът от якудза.

— Могат да те вмъкнат на вечерния кораб, без никой да разбере. — Умолителният поглед се завъртя към Юкио. — Нали? Ще го направиш, нали?

Аз добавих и своя поглед.

— Нали? След като в момента ми прецакваш тотално плановете за изтегляне.

— Ти вече сам си прецака изтеглянето, Ковач. — Младокът се навъси и поклати глава. Правеше се на семпай с превзетост и тежки маниери, които навярно бе изкопирал от своя собствен семпай още с постъпването си като чирак. — Знаеш ли каква дандания вдигна и колко народ те търси в момента? Ченгетата са пуснали електронни псета из всички предградия и ще блокират пристанището най-много след час. Цялото полицейско управление е хукнало по петите ти. Да не говорим за брадатите юначаги от цитаделата. Мамка му, човече, не можа ли да оставиш малко повече кръв там?